Загуба и прераждане: Как станах господар на собствения си живот – истинската история на една българка

– Не мога повече, Мария! – гласът на Петър кънтеше в малката ни кухня, а чашата с чай в ръката ми трепереше. – Всичко между нас е свършено. Оставям те.

В този миг времето спря. Не чувах нищо освен собственото си дишане и тиктакането на часовника над печката. Петър хвана якето си и излезе, без да се обърне. Вратата се затвори с глух трясък, а аз останах сама – с разбито сърце и усещането, че подът под краката ми се разпада.

Това беше началото на края. Само преди седмица празнувахме десет години брак. Бяхме заедно от студентските години във Велико Търново, делихме всичко – мечти, сметки, грижи за децата. А сега? Сега стоях в празния апартамент в Люлин и се чудех как ще кажа на дъщеря ни Ива, че татко няма да се прибере.

Майка ми звънна още същата вечер. – Мари, какво става? Чух от леля ти, че Петър е напуснал. Как можа да го изпуснеш? – думите ѝ бяха като нож в раната. Вместо утеха получих обвинения. – Ако беше по-добра домакиня… Ако не работеше толкова много…

Не ѝ казах, че Петър си е намерил друга – колежката му от банката. Не ѝ казах, че от месеци усещах как нещо се изплъзва между пръстите ми, но не знаех как да го спра. Просто слушах упреците ѝ и плаках безшумно.

Следващите дни бяха мъгла. Ива не разбираше защо татко не идва, а аз не можех да ѝ обясня. Работата ми като счетоводителка в малка фирма не стигаше за наема и сметките. Започнах да продавам дрехи онлайн, да чистя по домовете през уикендите. Срамувах се да кажа на приятелките си колко съм закъсала.

Една вечер, докато броях последните си стотинки за хляб, телефонът звънна. Беше брат ми Георги.
– Мари, чух за Петър… Ако искаш, ела при нас на село. Ще ти помогнем.
– Благодаря ти, Жоро, но не мога да оставя София. Тук е работата ми, училището на Ива…
– Както знаеш. Но ако ти потрябва нещо – звънни.

Думите му ме стоплиха, но гордостта ми не позволи да поискам помощ. Винаги съм била „силната“ в семейството – тази, която оправя всичко сама.

Скоро обаче дойде най-големият удар. Един ден получих писмо от банката – Петър беше спрял да плаща ипотеката. Апартаментът щеше да бъде иззет, ако не намеря пари до края на месеца.

Седях на кухненската маса и гледах Ива как рисува слънца и къщи с червен покрив.
– Мамо, ще имаме ли пак рожден ден у дома?
– Ще имаме, мила – излъгах я с усмивка.

В този момент нещо в мен се пречупи. Реших, че няма да позволя на никого повече да определя живота ми – нито на Петър, нито на майка ми, нито на банката.

Започнах да търся начини да изляза от дупката. Прочетох десетки статии за жени-предприемачи в България. Винаги съм обичала да шия и плета – още от дете майка ме учеше на това. Реших да опитам: започнах да правя ръчно изработени чанти и аксесоари и ги качвах във Facebook групи.

Първата поръчка дойде от непозната жена от Пловдив. После още една – от Варна. С всяка продадена чанта усещах как самочувствието ми се връща.

Майка ми все още не вярваше в мен:
– Това са глупости! Кой ще купува чанти по интернет? Намери си истинска работа!
– Това е истинска работа, мамо! – отвърнах ѝ за първи път с твърдост в гласа.

Скоро започнах да получавам повече поръчки, отколкото можех да изпълня сама. Наех две жени от квартала – едната беше самотна майка като мен, другата пенсионерка с малка пенсия.

Веднъж Ива ме попита:
– Мамо, ти щастлива ли си?
Погледнах я през сълзи и ѝ казах:
– Да, мила. Защото вече сама градя живота си.

Петър се появи след година – поиска прошка и дори предложи да се върне.
– Мария, сбърках… Можем ли пак да бъдем семейство?
Погледнах го дълго и отвърнах:
– Не мога да върна времето назад. Аз вече съм друга жена.

Днес имам малък онлайн магазин и работилница в Люлин. Помагам на други жени като мен да повярват в себе си. Майка ми вече се гордее с мен и разказва на всички съседи за „дъщерята предприемач“.

Понякога нощем все още ме връхлитат страхове: ще издържа ли? Ще мога ли сама да осигуря всичко на Ива? Но после се сещам за онзи ден в кухнята и знам – вече никога няма да позволя някой друг да определя съдбата ми.

А вие какво бихте направили на мое място? Колко пъти сте започвали отначало?