След 25 години заедно: Празнотата, която остана

— Не може да бъде! — гласът ми трепереше, докато държах телефона с разтреперани ръце. Съобщението беше кратко, но достатъчно ясно: „Трябва да поговорим. Не искам повече да се крием.“ Подписано от Мария. Мария — най-добрата ми приятелка от детството, жената, с която споделях всичко, дори и най-мрачните си мисли. А сега тя беше новата любов на съпруга ми.

Светът ми се срина в онзи момент. Сякаш някой беше дръпнал килима под краката ми и аз падах, падах безкрайно в празнотата. 25 години бяхме заедно с Петър. Преживяхме толкова много — строежа на къщата в квартал „Дружба“, раждането на децата, безсънните нощи, когато малкият Георги беше болен, първите ни ваканции на морето в Обзор… Всичко това сега изглеждаше като лоша шега.

— Мамо, добре ли си? — гласът на дъщеря ми Виктория ме извади от унеса. Стоеше на прага на кухнята, а очите ѝ бяха пълни с тревога.

— Да, Вики… Просто… — не можех да довърша изречението. Как да ѝ кажа? Как да ѝ призная, че баща ѝ е избрал друга? Че тази друга е жената, която тя наричаше „леля Мария“?

Вечерта Петър се прибра по-късно от обикновено. Влязох в хола и го заварих да гледа в една точка, сякаш се опитваше да избяга от собствените си мисли.

— Знам — казах тихо. — Знам за теб и Мария.

Той не каза нищо. Само въздъхна тежко и сведе глава.

— Как можа? — гласът ми беше едновременно тих и остър като нож. — След всичко, което преживяхме…

— Не знам — прошепна той. — Просто се случи. Не го планирахме.

— Не го планирахте? — изсмях се горчиво. — А децата? А аз? Какво ще стане с нас?

Той не отговори. Мълчанието му беше по-страшно от всяка дума.

Следващите дни минаха като в мъгла. Хората в блока започнаха да шушукат. Съседката леля Сийка ме гледаше със съжаление, а приятелките ми от работата се опитваха да ме развеселят с банални фрази: „Ще мине“, „Той не те заслужава“, „Ще намериш по-добър“. Но как да намеря себе си, когато всичко познато се разпада?

Една вечер Виктория дойде при мен със сълзи в очите.

— Мамо, татко каза, че ще живее при леля Мария… Това значи ли, че вече няма да сме семейство?

Прегърнах я силно и почувствах как сърцето ми се къса на парчета.

— Винаги ще сме семейство, Вики. Просто… ще е различно.

Георги не каза нищо. Затвори се в стаята си и започна да прекарва все повече време пред компютъра. Понякога го чувах да плаче нощем, но не знаех как да му помогна.

Минаха седмици. Петър си събра багажа и напусна дома ни. Остана тишина — онази тежка тишина, която изпълва всяко ъгълче на апартамента и те кара да се чувстваш като призрак в собствения си живот.

Мария ми писа няколко пъти. Първо се опита да се извини: „Не исках да те нараня… Просто се случи.“ После започна да настоява да се срещнем: „Моля те, нека поговорим като възрастни.“ Но как да простиш такова предателство? Как да погледнеш в очите жената, която ти е била като сестра?

Една неделя реших да отида до пазара. Имах нужда от малко нормалност — от миризмата на пресни домати, от глъчката на продавачите, от случайните разговори с непознати. Там срещнах баба Пенка — старата съседка от детството ми.

— Момиче мое, чух какво е станало… — каза тя и ме потупа по рамото. — Знам, че боли. Но животът продължава. Ти си силна жена.

Погледнах я и за първи път от месеци почувствах топлина в сърцето си. Може би имаше право. Може би трябваше да намеря сили да продължа напред.

Започнах да излизам повече — срещах се с приятелки от гимназията, записах се на курс по рисуване в читалището. Всяка вечер пишех в дневника си — изливаха се думи на болка, гняв и надежда.

Една вечер Георги дойде при мен.

— Мамо… мислиш ли, че някога ще ни бъде пак добре?

Погледнах го през сълзи и го прегърнах.

— Не знам, миличък… Но ще опитаме заедно.

Сега, година по-късно, все още боли. Все още има моменти, когато се будя посред нощ и търся Петър до себе си. Все още понякога сънувам Мария и се събуждам с усещането за загуба. Но вече не съм онази жена, която беше само нечия съпруга или нечия приятелка. Откривам себе си наново — бавно, трудно, но истински.

Понякога се питам: Какво означава прошката? Можем ли някога напълно да простим предателството? Или просто се учим да живеем с празнотата?