Счупени обещания у дома: Завръщане, което не беше завръщане

— Тате, не можем да дойдем. Не и сега. — Гласът на Петър трепереше по телефона, а аз стисках слушалката така, сякаш можех да изтръгна друго решение от него, само ако стисна по-силно.

Стоях в новата кухня, миризмата на прясно лакиран паркет още се носеше във въздуха. През прозореца се виждаше двора — ябълките, които сам посадих преди две години, вече цъфтяха. Всичко беше готово: стаите, градината, дори люлката за малкия ми внук Алекс. Само че къщата беше пуста. А аз — по-празен от всякога.

— Петре, цял живот работих за това! — гласът ми се пречупи. — За вас го направих. За да имате дом, където да се събираме всички. Какво ще правя тук сам?

— Тате, София е нашият живот. Работата ми е тук, Мария не може да напусне болницата… Алекс е свикнал с градината и приятелчетата си. Не можем просто така да зарежем всичко.

Затворих телефона и се облегнах на стената. Сълзите ми се стичаха по бузите, но не бяха от гняв. Бяха от безсилие. Толкова години в чужбина — Германия не беше дом, а просто място за работа. Всяка вечер си представях как се връщам тук, как вечеряме заедно на двора, как Алекс тича бос по тревата. Всичко това беше само в главата ми.

Сега имах къща, но нямах семейство в нея.

Селото беше тихо. Съседите ме гледаха със смесица от уважение и съжаление. „Ей го пак бай Иван, върна се с пари, ама сам.“ На площада жените шепнеха: „Децата му не искат да дойдат, а толкова хубава къща им направи.“

Вечер седях на пейката пред къщата и гледах залеза над полето. Понякога идваше съседът Димитър.

— Иванеее, що си сам? — питаше той и сядаше до мен.

— Децата няма да дойдат — отвръщах кратко.

— Ех… — въздъхваше Димитър. — И моите са така. Всички в София или Пловдив. Само по празници ги виждаме.

— Ама аз за тях живях! За тях работих! — избухвах аз. — Какво ще правя сега? За кого е всичко това?

Димитър мълчеше. Знаеше, че няма отговор.

Понякога се опитвах да се занимавам с градината, да боядисам оградата или да поправя нещо по къщата. Но всяко действие беше като кръпка върху празнотата вътре в мен.

Една вечер Мария ми се обади.

— Тате, знам че ти е тежко… Не искаме да те нараняваме. Просто… тук ни е животът. Алекс има нужда от нас, а ние — от работата си.

— А аз? Аз нямам ли нужда от вас? — попитах тихо.

— Имаш… Но не можем да бъдем навсякъде едновременно.

Затворих телефона и се разплаках като дете.

Седмиците минаваха бавно. Веднъж месечно Петър и Мария идваха с Алекс за уикенда. Къщата оживяваше за два дни — смях, шум, детски стъпки по коридора. После пак тишина.

Започнах да се чудя дали не сгреших някъде. Дали не трябваше да остана в Германия? Или пък да продам всичко и да отида при тях в София? Но аз не обичах града — шумът, мръсотията, хората винаги забързани…

Една вечер Алекс ме попита:

— Дядо, защо си тъжен?

— Защото ми липсвате — отвърнах честно.

Той ме прегърна силно и каза:

— Аз ще идвам често при теб! Обещавам!

Но знаех, че това са само думи на дете.

Селото постепенно опустяваше. Младите заминаваха за чужбина или големите градове. Само старците оставахме тук — пазители на празни къщи и спомени за отминали времена.

Понякога се питах: струваше ли си всичко това? Да дадеш живота си за мечта, която никой друг не споделя? Какво значи дом — мястото или хората?

Сега стоя на прага на къщата и гледам към пътя. Може би някой ден ще се върнат. Може би ще разберат какво значи домът за мен. А може би трябва да приема новото време и да намеря начин да не съм сам.

Кажете ми — вие как бихте постъпили? Ако бяхте на мое място, щяхте ли да простите? Щяхте ли да останете или щяхте да тръгнете след тях?