Когато казах на леля Мария, че вече не мога да бъда нейният пратеник: Истината, която твърде дълго криех

— Не мога повече, лельо Мария. — Гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха дръжката на чантата така, сякаш от това зависеше животът ми. В стаята миришеше на старо кафе и на онзи особен прах, който се натрупва по первазите на панелните апартаменти в Младост. Леля Мария ме гледаше с онзи неразбиращ, почти детски поглед, който ме караше да се чувствам виновна дори когато не съм виновна.

— Какво значи това, Мариела? — прошепна тя, сякаш се страхуваше да не събуди духовете на миналото, които се криеха из ъглите на стаята.

— Значи, че не мога повече да бъда твоята пратеничка. Не мога да тичам до аптеката, да нося сметките, да слушам как Зузана пак не е дошла, защото „има работа“. Не мога да бъда дъщеря на някой друг, когато собствената ми майка ме чака вкъщи, а аз се прибирам при нея само с остатъци от сили и време.

Тя замълча. За миг си помислих, че ще се разплаче, но вместо това се изправи и започна да оправя покривката на масата, както винаги правеше, когато не знаеше какво да каже. В този момент осъзнах колко много години съм прекарала в този апартамент, колко пъти съм слушала историите ѝ за младостта, за войната, за любовта ѝ към покойния ѝ съпруг. Колко пъти съм се смяла на шегите ѝ, докато съм белила картофи за супата, която после тя едва докосваше.

— Зузана ще дойде — каза тя тихо, но в гласа ѝ нямаше увереност. — Тя е заета, но ще дойде.

— Лельо Мария, Зузана не е идвала от Коледа. А вече е май. — Гласът ми беше по-остър, отколкото исках. — Не е честно да се преструваме, че всичко е наред. Не е честно към теб, не е честно към мен.

Тя седна тежко на стола и за първи път видях в очите ѝ не само тъга, но и някаква примиреност. Може би дори облекчение. Може би и тя беше уморена от тази игра на преструвки, в която аз бях главният актьор, а тя — публиката, която аплодираше дори когато представлението беше лошо.

— Знаеш ли, Мариела — каза тя след дълга пауза, — понякога си мисля, че ти си по-дъщеря за мен от Зузана. Но не искам да ти тежа. Просто… не знам как да бъда сама.

Сълзите ми напираха, но ги преглътнах. Не исках да плача пред нея. Не исках да я карам да се чувства още по-слаба, още по-ненужна. Но истината беше, че и аз не знаех как да бъда сама. През последните години животът ми се беше свил до маршрутите между моя дом, работата и нейния апартамент. Бях забравила какво е да имаш свободна вечер, да излезеш с приятели, да четеш книга без да гледаш часовника.

Майка ми често ми казваше: „Мариела, ти си прекалено добра. Хората ще те изцедят, ако не си сложиш граници.“ Аз винаги ѝ се усмихвах и казвах, че всичко е наред. Но не беше. Всяка вечер се прибирах у дома и усещах как тежестта на чуждите проблеми ме притиска до земята. Започнах да забравям собствените си мечти. Започнах да се страхувам, че един ден ще се събудя и няма да знам коя съм.

— Мариела, ще ми липсваш — прошепна леля Мария. — Но може би е време да се науча да бъда сама. Или да поискам от Зузана да бъде до мен. Поне веднъж.

— Точно това трябва да направиш — казах аз. — Ти заслужаваш дъщеря си. А аз заслужавам себе си.

Тръгнах си от апартамента ѝ с усещането, че съм оставила част от сърцето си там. Но за първи път от години дишах свободно. По пътя към вкъщи си позволих да се усмихна. Може би щеше да боли, може би щях да се чувствам виновна, но знаех, че това е правилното решение.

Седмица по-късно Зузана ми се обади. Гласът ѝ беше студен, почти обвинителен:

— Как можа да оставиш майка ми сама? Тя разчита на теб! Знаеш, че аз имам работа, деца, ангажименти…

— Зузана — прекъснах я, — майка ти има нужда от теб, не от мен. Аз не мога повече. И ти не можеш да избягваш отговорността си вечно.

Тя затвори без да каже нищо повече. После чух, че е започнала да идва по-често при леля Мария. Не знам дали е било от вина или от любов. Може би и от двете. Но знам, че понякога трябва да спреш да бъдеш спасител, за да дадеш шанс на другите да пораснат.

Сега, когато вечерям с майка ми и слушам как разказва истории от младостта си, усещам, че съм си върнала нещо изгубено. Свободата. Себе си. И се питам — колко от нас живеят чужд живот, защото ги е страх да кажат „стига“? Колко от нас забравят себе си в името на другите?

А вие? Кога за последно казахте „стига“ и избрахте себе си?