„Не искам твоя мъж. Но трябва да знаеш кой е всъщност.“

„Не искам твоя мъж. Но трябва да знаеш кой е всъщност.“

Четях това изречение отново и отново, докато кафето в чашата ми изстиваше, а ръцете ми трепереха така, сякаш бях излязла босa на снега. Беше сряда сутрин, децата още спяха, а в кухнята се чуваше само тихото бълбукане на радиатора. Телефонът лежеше на масата, сякаш беше заразен. Не исках да го докосвам, но не можех и да го оставя.

Виктор, моят съпруг от петнадесет години, беше излязъл рано за работа. Обикновено ми оставяше бележка или поне целувка по челото, но тази сутрин беше тих и разсеян. Мислех, че е заради напрежението в офиса му, но сега… Сега всичко изглеждаше различно.

Погледнах отново съобщението. Изпратено от жена на име Мария Петрова. Не я познавах. Сърцето ми блъскаше в гърдите така силно, че се чудех дали децата няма да се събудят от шума. Отворих чата и прочетох следващото:

„Не искам да ти причинявам болка. Но ако беше на мое място, щеше ли да мълчиш?“

Почти механично написах: „Коя си ти? За какво говориш?“

Отговорът дойде веднага: „Той не е този, за когото се представя. Срещаме се от месеци. Не искам нищо от него, но ти заслужаваш да знаеш.“

В този момент чух стъпки по коридора – малкият ми син Борис търкаше очи и мърмореше нещо за закуска. Усмихнах му се, сякаш нищо не се е случило, но вътре в мен всичко се разпадаше.

Докато приготвях филийки с масло и мед, мислите ми препускаха. Може би беше грешка? Може би някой се шегува? Но Мария пишеше с такава увереност…

След като изпратих децата на училище, седнах на дивана и започнах да ровя из телефона на Виктор. Никога преди не бях го правила. Чувствах се като престъпник в собствения си дом. Нищо подозрително – само служебни разговори и семейни снимки. Но в един момент забелязах чат с име „М.П.“ – кратки съобщения, уговорки за срещи „след работа“, усмивки.

Светът ми се срина. Не можех да дишам. В този момент майка ми се обади – както винаги в неподходящ момент.

– Как си, мило? – попита тя с онзи тон, който винаги ме кара да се чувствам като дете.
– Добре съм – излъгах автоматично.
– Виктор пак ли работи до късно? Да не го претоварват много?
– Да…

Не можех да ѝ кажа истината. Не можех да кажа на никого.

Вечерта Виктор се прибра по-рано от обикновено. Седна срещу мен на масата и ме погледна право в очите.

– Какво има? – попита той.
– Трябва ли да има нещо? – отвърнах рязко.
– Звучи ми странно…

Мълчахме дълго. Децата гледаха телевизия в другата стая.

– Викторе… – започнах тихо. – Коя е Мария Петрова?

Той пребледня. Погледна надолу, после към мен.

– Откъде знаеш?
– Тя ми писа.

Мълчание. После той въздъхна тежко.

– Не знам какво да ти кажа… Запознахме се покрай един проект. Беше трудно време за мен… Не исках да те нараня.
– Но си го направил! – извиках аз през сълзи.

Децата надникнаха в кухнята, а аз избягах в спалнята. Седях на леглото и плаках така, както не бях плакала от години.

На следващия ден Виктор настоя да говорим. Обясняваше, че било грешка, че ме обича, че ще направи всичко, за да си върне доверието ми. Но думите му звучаха кухо.

Минаха седмици в напрежение и безсънни нощи. Майка ми усещаше, че нещо не е наред, но не питаше директно. Приятелките ми забелязваха промяната в мен, но аз не споделях нищо.

Една вечер седнах с Виктор на балкона. Гледах светлините на София и се чудех как животът ми стигна дотук.

– Можем ли някога пак да си вярваме? – попитах го тихо.
– Ще опитам всичко… – прошепна той.

Но аз вече не бях сигурна дали искам да опитвам.

Сега стоя тук, сама в тъмната кухня, слушам как радиаторът бълбука и се питам: Кога една истина струва повече от цял един живот лъжи? Може ли любовта да оцелее след предателство?

Кажете ми – бихте ли простили? Или бихте започнали отначало?