Чуваш ли ме, мамо?

— Не ме гледай така, Мария! — гласът на майка ми пронизваше въздуха като нож. Стоях в коридора, стиснала учебника по математика, а сърцето ми биеше лудо. Беше поредната вечер, в която се прибирах с тройка. — Защо не можеш да бъдеш като брат си? — продължи тя, без да ме поглежда.

Тогава бях на дванайсет. Пловдивският ни апартамент миришеше на готвено и цигари. Баща ми беше на работа до късно, а брат ми — любимецът — вече се готвеше за олимпиадата по физика. Аз бях „разочарованието“ — така го усещах. Майка ми, Елена, беше строга жена, с ръце, винаги заети с нещо — готвене, чистене или нервно потропване по масата.

— Мамо, опитах се… — прошепнах аз.
— Не ми се оправдавай! — прекъсна ме тя. — В този живот никой няма да ти подаде ръка, ако не си силна.

Тези думи ме преследваха години наред. Всяка вечер заспивах с усещането, че не съм достатъчна. Не помня майка ми да ме е прегръщала някога. Дори когато плачех заради подигравките в училище, тя само казваше: „Стига си ревала! Светът не е за слабите.“

С времето между нас се издигна стена от мълчание. Брат ми замина да учи в София, а аз останах сама с нея. Вечерите ставаха все по-напрегнати. Понякога я чувах да плаче нощем, но никога не говорехме за това. Веднъж я попитах:

— Мамо, защо си тъжна?
— Не е твоя работа — отвърна тя рязко и затвори вратата на спалнята.

Така израснах — с усещането, че има нещо нередно у мен и у нас. Една вечер, когато бях на шестнайсет, всичко се промени. Майка ми закъсняваше от работа. Телефонът ѝ не отговаряше. След полунощ звъннаха на вратата — двама полицаи стояха там със сериозни лица.

— Съжаляваме… станала е катастрофа…

Светът ми се срина. Баща ми се прибра от командировка чак на следващия ден. Погребението беше мълчаливо. Никой не говореше за нея. Брат ми плака само веднъж — после замина обратно за София.

Останахме двама с баща ми в празния апартамент. Той се затвори в себе си, а аз — в стаята си. Месеци наред не можех да спя. Чувах гласа ѝ: „В този живот никой няма да ти подаде ръка…“

Години по-късно се омъжих за Петър и родих сина си — Виктор. Когато го държах за първи път, обещах на себе си: „Никога няма да бъда като майка.“ Но животът е ироничен. Когато Виктор стана на десет и започна да носи двойки по математика, усетих как гневът ме обзема.

— Защо не учиш? — извиках една вечер.
Той ме погледна със същите уплашени очи, с които аз гледах майка си.
— Мамо… опитвам се…

В този миг сякаш времето спря. Чух собствения си глас — но беше нейният. Седнах до него и го прегърнах силно.
— Извинявай, мамо е нервна… Просто искам да си добре.
Той се сгуши в мен и прошепна:
— Чувам те, мамо.

Вечерта седнах сама на балкона с чаша чай и се разплаках. За първи път от години позволих на болката да излезе. Спомних си как майка ми плачеше нощем. Дали и тя е искала да ме прегърне? Дали е носила свои рани?

С времето започнах да говоря повече с Виктор. Разказвах му истории за детството си, за баба му Елена — не само строгата жена, но и момичето от село, което е мечтало да стане учителка, но е трябвало да работи в шивашкия цех, за да издържа семейството си.

Една вечер Виктор ме попита:
— Мамо, ти обичаше ли баба?
Замислих се дълго.
— Да… Обичах я по свой начин. И мисля, че и тя ме обичаше — просто не знаеше как да го покаже.

Сега често се питам: можем ли някога напълно да избягаме от сенките на родителите си? Или любовта ни към децата ни е начинът да излекуваме старите рани?

А вие как мислите? Може ли любовта наистина да излекува всичко или някои белези остават завинаги?