Не мога да простя на сина си, че разруши връзката ми: Животът с него вече е непоносим

– Как можа? – гласът ми трепереше, а ръцете ми стискаха чашата с чай толкова силно, че се страхувах да не я счупя. Стоях срещу сина си, Петър, който гледаше в пода, сякаш там ще намери отговор на всичко, което се беше случило. – Как можа да му кажеш? Знаеше колко е важно за мен!

Той мълчеше. В този момент тишината между нас беше по-силна от всеки вик. От кухнята се чуваше само тиктакането на часовника, а навън дъждът удряше по прозореца. Беше късна есен, а в мен бушуваше буря, която не можех да овладея.

Всичко започна преди три месеца, когато се запознах с Ивайло. След развода с бащата на децата ми, животът ми беше сив и безрадостен. Дъщеря ми, Мария, избра да живее с баща си – не ѝ се сърдя, той винаги е бил по-спокоен, по-предвидим. Петър остана при мен, но сякаш никога не ми прости, че семейството ни се разпадна. Всяка вечер се прибираше намръщен, затваряше се в стаята си и слушаше музика, която ми късаше нервите.

С Ивайло се срещахме тайно. Не исках да го въвличам в семейните ни драми, а и не бях готова да говоря с децата за нова връзка. Но любовта ни беше истинска, а аз отново се чувствах жива. За първи път от години се усмихвах без причина, готвех с желание, дори започнах да се грижа повече за себе си. Петър забеляза промяната, но не каза нищо.

Докато една вечер не се прибрах по-рано от обикновено. Намерих го в хола, ровещ в чантата ми. На масата стоеше телефонът ми, отключен, с отворен чат с Ивайло. Петър ме погледна с онзи поглед, който ме караше да се чувствам виновна още преди да съм направила нещо лошо.

– Това ли е причината да си толкова щастлива напоследък? – попита той, гласът му беше пълен с презрение.

– Петре, не е това, което си мислиш… – започнах, но думите ми увиснаха във въздуха.

– Не е ли? – прекъсна ме той. – Значи докато аз се опитвам да свикна с всичко, ти си намираш нов мъж и го криеш от мен?

Тогава не знаех, че тази вечер ще промени всичко. На следващия ден Ивайло ми се обади. Гласът му беше студен, непознат. – Синът ти ми писа. Знае всичко. Не мога да се забърквам в това, съжалявам. – И затвори.

Светът ми се срина. Петър не призна веднага, но когато го притиснах, избухна:

– Не искам да гледам как се преструваш на щастлива! Не искам да виждам как някой друг заема мястото на татко! Не разбираш ли, че ми е достатъчно трудно и без това?

Оттогава живеем като врагове под един покрив. Аз се опитвам да го разбера, но не мога да простя. Всяка сутрин се будя с мисълта, че той ми отне нещо, което никога няма да си върна. Всяка вечер се чудя дали да му говоря, или да го оставя в тишината, която сам си избра.

Понякога го чувам да плаче нощем. Сърцето ми се къса, но не мога да го прегърна. Между нас има стена, изградена от думи, които никога не си казахме, и от болка, която не можем да споделим.

Майка ми казва, че трябва да му простя. – Той е дете, объркан е, – повтаря тя. Но аз не съм сигурна, че мога. Не и сега. Не и след всичко, което изгубих.

Веднъж, докато миех чиниите, Петър дойде при мен. Стоеше на прага, с ръце в джобовете.

– Мамо… – започна, но аз не го оставих да довърши.

– Не сега, Петре. Моля те.

Той кимна и излезе. После чух как вратата на стаята му се затваря. Този звук ме преследва всяка вечер.

Понякога си мисля, че ако бях по-смела, щях да му кажа истината – че и аз съм човек, че имам нужда от любов, че не мога да бъда само майка и нищо друго. Но страхът, че ще го нараня още повече, ме спира.

Сега живеем в един апартамент, но сякаш сме на различни планети. Аз се боря със самотата и вината, той – с гнева и разочарованието. Понякога се чудя дали някога ще намерим път един към друг.

– Може ли една майка да прости на сина си, когато той ѝ отнеме щастието? Или вината е моя, че не го разбрах навреме? Кажете ми, вие как бихте постъпили?