Мамо, защо не нахрани децата? – Истината, която разкъса нашето семейство

– Мамо, защо не нахрани децата? – думите ми излязоха като вик, който разцепи тишината в малката кухня на село. Стоях срещу майка ми, а очите ѝ бяха вперени в пода. Дъщеря ми Яна и синът ми Виктор седяха на прага, мълчаливи и с празни погледи. Беше август, въздухът тежеше от жега и неизказани думи.

Всяко лято оставях децата при майка ми в село Долно поле. Работех в София като медицинска сестра и нямаше как да си позволя дълга отпуска. Винаги ѝ изпращах пари – достатъчно, за да има за храна, дрехи, лакомства. Вярвах ѝ. Майка ми беше стожерът на нашето семейство след смъртта на баща ми. Но това лято нещо се беше променило.

Първият знак беше телефонното обаждане от Яна: „Мамо, кога ще дойдеш? Баба каза, че няма повече кюфтета.“ Засмях се тогава – помислих си, че просто са капризни. Но когато пристигнах неочаквано в събота сутринта, истината ме удари като шамар.

Влязох в къщата и усетих миризма на застояло. В хладилника имаше само буркан с лютеница и половин хляб. Децата бяха отслабнали, бузите им хлътнали. Виктор се хвана за ръката ми и прошепна: „Мамо, гладен съм.“

– Мамо, къде са парите? – попитах тихо, но в гласа ми вече се прокрадваше гняв.
– Не знаеш колко е трудно тук – отвърна тя и избягваше погледа ми. – Всичко поскъпна. Плащам тока, купувам лекарства…
– Но ти обеща! – извиках. – Обеща да се грижиш за тях!

Тя се разплака. За първи път я видях толкова безпомощна. Седнахме една срещу друга на масата, а между нас стоеше цялото ни минало – бедността, самотата ѝ след смъртта на татко, моето бягство към града.

– Не исках да ти казвам… – започна тя през сълзи. – Срам ме е. Парите не стигат. Имам дългове към съседката за лекарства. Понякога давам на децата само чай и филия със захар…

Яна се приближи и ме прегърна през кръста. Усетих колко е крехка.

– Мамо, не се карайте… – прошепна тя.

В този момент почувствах вина, която ме прониза до костите. Как не бях забелязала? Как можах да оставя децата си без надзор толкова дълго? Винаги съм вярвала, че майка ми ще направи всичко за тях. Но тя беше остаряла, уморена и сама.

Седнахме тримата на двора. Майка ми мълчеше, а аз гледах как слънцето залязва зад лозята. Спомних си собственото си детство – как тя ме носеше на ръце до училище, как делеше последната филия между мен и брат ми.

– Мамо – казах тихо, – защо не ми каза?
– Не исках да те тревожа – отвърна тя. – Ти си сама с две деца в София…
– Но аз ти вярвах! – гласът ми трепереше.

Вечерта приготвихме заедно супа от малкото продукти, които намерихме. Децата ядоха лакомо. Майка ми седеше до прозореца и гледаше в тъмното.

На следващия ден отидох до магазина в селото и напазарувах всичко необходимо. Говорих с кметицата Мария за помощ – оказа се, че има програма за социално подпомагане на възрастни хора, но майка ми се срамувала да поиска.

Вечерите станаха по-спокойни, но между мен и майка ми остана пропаст от недоизказани думи и болка. Опитвах се да ѝ простя, но всяка вечер преди да заспя чувах гласа на Виктор: „Мамо, гладен съм.“

Когато се върнахме в София през септември, децата бяха по-тихи от обикновено. Яна започна да крие храна под възглавницата си. Виктор плачеше нощем.

Месеци по-късно все още се боря с вината си. Майка ми звъни все по-рядко. Опитвам се да ѝ простя, но не знам дали някога ще мога напълно да ѝ се доверя отново.

Понякога се питам: Кога семейството ни се разпадна така? И дали някога ще можем да залепим счупеното помежду ни?