Не идвай повече, мамо – история за изгубената вяра и майчината болка

— Мамо, не идвай повече. Моля те. — Гласът на Петър трепереше, но думите му бяха като нож в гърдите ми. Стоях на прага на апартамента им в Люлин, с торба топли банички и буркан домашна лютеница, които бях приготвила цяла сутрин. Вратата се затвори бавно пред лицето ми, а аз останах с протегната ръка и сърце, което се разпадаше на парчета.

Вървях по стълбите надолу, а всяка крачка тежеше като олово. Не разбирах как стигнахме дотук. Само преди година Петър ме прегръщаше силно, когато му носех любимите му кюфтета, а сега… Сега бях чужда в собствения си живот.

Всичко започна преди месец, когато снаха ми Мария ме обвини, че съм взела пари от портмонето ѝ. Беше петък вечер, бях отишла да гледам малкия им син Даниел, докато те излизаха на вечеря. На следващия ден Мария ми се обади разтревожена:

— Госпожо Елена, липсват ми сто лева от портмонето. Само вие бяхте у дома…

Гласът ѝ беше студен и обвинителен. Опитах се да ѝ обясня, че никога не бих направила такова нещо, но тя не искаше да слуша. Петър стоеше до нея, мълчалив и объркан. Видях съмнение в очите му — това ме уби повече от всичко.

Дните след това бяха мъчителни. Опитвах се да говоря с Петър, да му обясня, че майка му никога не би го предала така. Но той беше дистанциран, затворен в себе си. Мария се държеше студено и ме избягваше.

— Мамо, Мария е разстроена. Трябва да разбереш… — каза ми той една вечер по телефона.

— А ти разбираш ли мен? — попитах през сълзи. — Знаеш ли ме толкова малко?

— Не знам вече нищо — прошепна той и затвори.

Съседките започнаха да шушукат. В малкия ни блок в Младост всичко се знае. „Гледай я Елена — толкова добра жена беше, а сега…“ Чувствах се като прокажена. Дори приятелките ми избягваха темата.

Всяка сутрин ставах рано, приготвях закуска за себе си и гледах снимката на Петър като малък — усмихнато момче с руси къдрици и големи кафяви очи. Спомнях си как го водех за ръка до училище, как го лекувах от шарка, как плаках от радост на бала му. Къде сбърках? Кога се превърнах в чужда за сина си?

Една вечер не издържах и отидох пред блока им. Видях как Мария излиза с Даниел за разходка. Приближих се плахо:

— Мария… Моля те, нека поговорим.

Тя ме изгледа студено:

— Няма за какво да говорим. Петър е казал всичко.

— Но аз не съм взела нищо! Заклевам се в живота си!

— Не ми пука за клетвите ви — изсъска тя и дръпна Даниел за ръката.

Стоях на тротоара като сянка от самата себе си. Хората минаваха покрай мен, но никой не спря. В този момент разбрах какво е самота.

Дните се нижеха бавно. Опитвах се да намеря смисъл — четях книги, гледах телевизия, но мислите ми все се връщаха към Петър. Понякога си представях как идва у дома, прегръща ме и казва: „Мамо, прости ми!“ Но това беше само мечта.

Една сутрин получих писмо по пощата — ръкописно, с почерка на Петър:

„Мамо,
Знам, че ти е тежко. И на мен ми е тежко. Не знам на кого да вярвам вече. Мария е моята жена, но ти си моята майка. Моля те, дай ни време.“

Четох писмото десетки пъти. Сълзите ми капеха по хартията. Какво означаваше това? Че трябва да чакам? Колко време? Дали някога ще ми повярва отново?

Всяка вечер палех свещ пред иконата на Богородица и се молех: „Дай ми сили да простя! Дай ми сили да дочакам прошката!“

Сега седя сама в кухнята си, слушам как тиктака часовникът и се чудя — заслужава ли една майка такова изпитание? Кога семейството ни се разпадна? И има ли надежда някога да бъдем отново заедно?

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или съдбата просто ни изпитва по най-болезнения начин?

Кажете ми — има ли прошка за майката, която е изгубила доверието на детето си? Как се живее с такава болка?