Третото дете, третата рана: Когато любовта не стига

– Не мога повече, Петре! – изкрещях, докато събирах разпилените играчки от пода. Гласът ми трепереше, а сълзите вече се стичаха по бузите ми. Петър стоеше до вратата, с ръце в джобовете, и ме гледаше с онзи празен поглед, който напоследък виждах все по-често.

– Ти не можеш или не искаш? – отвърна той студено. – Защото аз не виждам да се стараеш особено.

В този момент малката Мария се разплака в креватчето си, а Георги и Даниел се скараха заради някаква количка. Главата ми пулсираше, а в гърдите ми се надигаше паника. Как стигнахме дотук? Как от онези щастливи вечери на разходки по булевард „Витоша“ се превърнахме в хора, които едва се понасят?

Петър настояваше за трето дете. „Ще се справим, ще бъде прекрасно, ще сме голямо семейство!“, повтаряше той. Аз се колебаех, но любовта ми към него и мечтата за сплотено семейство надделяха. Сега, когато Мария е само на шест месеца, а дълговете ни растат, той ме гледа като враг.

– Ако не беше настоявала да си стоиш вкъщи, сега нямаше да сме затънали така – изсъска той една вечер, докато смяташе сметките на масата.

– Петре, ти ме убеди да не се връщам на работа след майчинството! – отвърнах тихо, но гневът в мен клокочеше.

– Аз? Ти си майката, ти решаваш! – вдигна ръце той, сякаш се отказваше от всякаква отговорност.

Всяка вечер е така. Когато децата заспят, мълчанието между нас е по-тежко от всяка кавга. Виждам как Петър се затваря в себе си, как се страхува да погледне истината в очите. А аз? Аз се боря с чувство за вина, че не съм достатъчно добра майка, че не мога да се справя с трите деца, че не мога да върна онази жена, която той обичаше.

Майка ми казва: „Търпи, дете, така е в живота. Мъжете са си такива.“ Но аз не искам да търпя. Не искам децата ми да растат в дом, където любовта е изместена от обвинения и мълчание. Понякога се улавям, че мечтая да избягам – да изляза на улицата, да вървя без посока, само да не чувам повече този глас, който ме обвинява за всичко.

Съседката ми Ваня, която сама отглежда двете си деца, ми каза: „Не се оставяй да те смачкат. Ако трябва, вземи си децата и си тръгни.“ Но къде да отида? Как да започна отначало с три малки деца и без работа?

Понякога, когато Мария се усмихне насън или когато Георги ме прегърне и каже: „Мамо, ти си най-добрата!“, усещам, че все още има смисъл. Но после идва вечерта, идват сметките, идват думите на Петър, които режат като нож.

– Защо не можеш да бъдеш като другите жени? – попита ме една нощ, когато мислеше, че спя. – Защо всичко трябва да е толкова трудно с теб?

Тогава разбрах, че не само той е разочарован. И аз съм. Разочарована от себе си, че не мога да намеря сили да се боря, че не мога да върна времето назад и да взема други решения. Че не мога да бъда жената, която исках да бъда.

Веднъж, докато разхождах Мария в парка, срещнах стара приятелка – Ирина. Тя ме погледна и каза: „Ти си се променила. Очите ти са тъжни.“ Разплаках се пред нея, без да мога да спра. Разказах ѝ всичко – за дълговете, за скандалите, за страха, че ще изгубя себе си.

– Не си сама – каза тя. – Много от нас минават през това. Но трябва да поискаш помощ. Не можеш да носиш всичко сама.

Тези думи ме накараха да се замисля. Вечерта, когато Петър отново започна да ме обвинява, този път не мълчах.

– Стига! – казах твърдо. – Не съм виновна за всичко. И двамата сме тук. И двамата направихме тези избори. Ако искаш да оправим нещата, трябва да говорим. Ако не – ще намеря начин да се справя сама.

Той ме погледна изненадано. За първи път от месеци видях нещо като уважение в очите му. Не знам какво ще стане утре. Не знам дали ще успеем да спасим брака си. Но знам, че вече няма да мълча.

Понякога се питам: Кога любовта спира да бъде достатъчна? Кога трябва да избереш себе си пред семейството? Може ли една майка да бъде щастлива, ако не е щастлива като жена?