В сянката на пренебрежението: Гласът на една дъщеря
„Пак ли ще се карате за глупости?“, изкрещя баща ми Георги, докато вратата на кухнята се затръшна зад гърба му. Стоях до прозореца, стиснала чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. В този момент Мария, полусестра ми, се появи до мен с онази нейна усмивка, която винаги ме караше да се чувствам невидима.
– Татко каза да не излизаш тази вечер, – прошепна тя, сякаш това беше най-естественото нещо на света.
– Не съм дете! – отвърнах през зъби и усетих как гласът ми трепери. – Имам рожден ден след два дни. Мога поне да изляза с приятели!
Мария само сви рамене и излезе от стаята. Останах сама, с мислите си и с онази празнина в гърдите, която не можех да запълня откакто майка ми почина преди две години. Оттогава всичко се промени. Георги стана още по-студен, а Мария – още по-любима дъщеря. Аз бях просто… тук.
Вечерите вкъщи бяха като сцена от стар български филм – тежки погледи, неизказани думи и тишина, която реже като нож. Понякога си представях как майка ми се връща и всичко става както преди – смях, топлина, онзи аромат на домашен хляб. Но реалността беше различна.
Една вечер, докато Георги гледаше новините, събрах смелост да поговоря с него.
– Тате, може ли да поговорим?
Той не откъсна поглед от телевизора.
– Кажи.
– Искам да отида на курс по рисуване. Госпожа Димитрова каза, че имам талант…
– Глупости! – прекъсна ме той рязко. – Първо си оправи оценките по математика. Рисуването няма да ти донесе хляб.
Усетих как очите ми се пълнят със сълзи. Мария влезе в стаята точно в този момент и подаде на баща ни чаша кафе.
– Тате, утре имам олимпиада по биология. Ще дойдеш ли?
Той се усмихна за първи път от седмици.
– Разбира се, Марийче. Много се гордея с теб.
Стиснах устни и избягах в стаята си. Защо никога не беше горд с мен? Защо аз винаги бях невидимата?
В училище нещата не бяха по-добри. Приятелките ми често ме питаха защо съм тъжна, но как да им обясня? Как да разкажа за празнотата у дома, за липсата на майчина прегръдка и за баща, който вижда само едната си дъщеря?
Една вечер реших да напиша писмо до майка ми. Излях всичко – болката, гнева, самотата.
„Мамо, липсваш ми толкова много. Татко вече не ме вижда. Мария е всичко за него. А аз? Аз съм просто сянка.“
Сълзите капеха върху листа. Скрих писмото под възглавницата си и заспах с надеждата, че някак ще ми стане по-леко.
На следващия ден в училище госпожа Димитрова ме спря в коридора.
– Ели, защо не дойде вчера на кръжока?
– Татко не ми разрешава…
Тя ме погледна със съчувствие.
– Знаеш ли, понякога трябва сама да се бориш за мечтите си. Ако ти трябва помощ – кажи ми.
Тези думи ме разтърсиха. За първи път някой вярваше в мен.
Вечерта събрах смелост и отново заговорих с Георги.
– Тате, моля те! Искам да рисувам! Това ме прави щастлива!
Той въздъхна тежко.
– Ели, животът е труден. Не можеш да живееш само с мечти.
– А ти някога попита ли ме какво чувствам? – извиках аз през сълзи. – Някога попита ли ме какво искам?
Георги замълча. За първи път видях колебание в очите му.
– Не знам как да бъда баща без майка ти… – прошепна той тихо.
Тези думи ме удариха като гръм. За първи път осъзнах, че не само аз страдам. Че може би и той е изгубен в болката си.
Мария влезе в стаята и ни погледна объркано.
– Всички сме сами тук, нали? – каза тя тихо.
Тримата стояхме в мълчание. За първи път от години почувствах нещо различно – сякаш между нас проблесна лъч светлина.
Дали някога ще намеря гласа си? Дали ще бъда чута? Или ще остана завинаги в сянката на пренебрежението?