Сянката на наследството: Борбата за бъдещето на моя син

– Мамо, защо чичо Данчо пак крещеше по теб? – тихо ме попита Петър, докато държеше ръката ми в тъмния коридор. Сърцето ми се сви. Не исках синът ми да вижда това, не исках да усеща напрежението, което се стелеше над дома ни като тежък облак от деня, в който погребахме Иван.

Преди шест месеца животът ми беше подреден – или поне така си мислех. Иван беше всичко за мен: опора, приятел, баща на Петър. Работеше като строителен инженер в София, а аз се грижех за дома и сина ни. Когато катастрофата го отне от нас, светът ми се срина. Но истинският кошмар започна едва след като адвокатът ни съобщи за завещанието.

– Мария, Иван е оставил всичко на теб и на Петър – каза ми той с онзи професионален тон, който не допуска емоции. – Къщата в Бояна, апартамента в центъра, спестяванията…

В този момент не мислех за пари. Мислех само как ще се справя сама с всичко. Но още на следващия ден телефонът ми не спря да звъни. Първо беше свекърва ми – леля Станка, после братът на Иван – Данчо, после дори братовчедка му Галя от Пловдив. Всички имаха едно и също послание: „Това не е справедливо. Иван трябваше да помисли и за нас.“

Първите седмици бяха ад. Данчо идваше почти всеки ден. Веднъж дори нахлу в къщата без покана.

– Мария, ти не разбираш! Това е семейна собственост! Иван нямаше право да те лиши от нас! – крещеше той, а очите му святкаха от гняв.

– Иван беше ясен в завещанието си. Всичко е за Петър – отвърнах аз, опитвайки се да звуча уверено, макар ръцете ми да трепереха.

– Петър е дете! Ти ще го манипулираш! – изсъска той и тръшна вратата.

Оттогава живея в страх. Всяка вечер проверявам дали вратите са заключени. Всяка сутрин се оглеждам през прозореца дали някой не ме наблюдава. Петър усеща всичко. Започна да заеква, да се буди нощем с писъци.

Една вечер чух как свекърва ми говори по телефона в коридора:

– Ако Мария не отстъпи, ще я изгоним от къщата! Ще намерим начин…

Сълзите ми потекоха безконтролно. Не можех да повярвам, че хората, които наричах семейство, са готови на всичко заради пари.

Веднъж Галя дойде с торта и усмивка.

– Марийче, знаеш ли колко трудно ни е на всички? Ако можеш поне апартамента в центъра да дадеш на Данчо… Той има две деца!

– Галя, Иван реши така. Аз само изпълнявам волята му – казах тихо.

Тя въздъхна театрално и си тръгна обидена.

Скоро започнаха анонимните писма: „Ще съжаляваш“, „Пази си детето“, „Парите не носят щастие“. Страхът ме парализираше. Не смеех да кажа на никого – дори на майка ми в Русе. Не исках да я тревожа.

Един ден получих призовка – Данчо ме съди за „несправедливо разпределение на наследството“. Съдът беше мъчение. Адвокатите му ме разпитваха като престъпник:

– Госпожо Георгиева, вярно ли е, че сте оказвали влияние върху покойния си съпруг?

– Не! Никога не бих…

Петър стоеше до мен и стискаше ръката ми до болка.

Съдията отсъди в наша полза – завещанието беше законно. Но победата беше горчива. Семейството на Иван ме намрази още повече.

В квартала започнаха слухове: „Мария е златотърсачка“, „Изгонила е роднините“, „Детето ще страда“.

Петър спря да ходи на футбол – децата му се подиграваха. Учителката му ме извика:

– Госпожо Георгиева, Петър е затворен, не говори с никого…

Вечерите ни станаха мълчаливи. Аз броях парите в банковата сметка и се чудех дали си струва всичко това. Защо богатството носи толкова болка?

Една нощ Петър проплака:

– Мамо, ще ни вземат ли къщата? Ще останем ли сами?

Прегърнах го силно:

– Никой няма да ти вземе дома, мамо. Докато съм жива, ще те пазя.

Но вътре в мен бушуваше буря. Бях сама срещу всички. Приятелките ми се отдръпнаха – страхуваха се от скандалите около мен. Дори майка ми започна да ме пита:

– Марийче, сигурна ли си, че не можеш да им дадеш нещо? Защо ти е всичко?

– Защото това е за Петър! За бъдещето му! – избухнах аз.

Но нощем се питах: дали не греша? Дали парите си струват тази омраза? Ще мога ли някога да върна спокойствието на сина си?

Днес стоя пред прозореца и гледам как Петър рисува сам в двора. Усмивката му е тъжна. Вече не вярва на никого.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад… Бих ли избрала друго? Или съдбата просто ни изпитва?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Трябва ли да се боря докрай или да отстъпя заради мира?