Майчина справедливост: Когато любовта не стига

– Пак ли Мария ще вземе всичко? – прошепнах на съпруга си Петър, докато гледах как свекърва ми Пенка слага новия златен синджир в ръцете на другата си снаха. Беше поредният неделен обяд в панелката в Люлин, а аз отново се чувствах като гостенка в собствения си живот.

Пенка винаги е била силна жена – от онези, които не се огъват пред никого. Но когато ставаше дума за Мария, сякаш се превръщаше в друга. „Марийче, ела да ти покажа нещо!“ – гласът ѝ беше топъл, почти майчински. Когато аз се приближавах, тонът ѝ ставаше сух: „Даниела, сипи още малко салата.“

Петър стискаше ръката ми под масата. Знаех, че го боли, но никога не каза нищо. „Това е майка ми, Даниела. Не искам да я наранявам.“ А аз? Аз се разпадах отвътре.

Всяка Коледа Мария получаваше нов телефон или плик с пари. На нас Пенка ни подаряваше буркан с компот и кутия бисквити. „Вие сте семейни хора, нямате нужда от глезотии“, казваше тя и ни потупваше по рамото. А аз се питах – нима не заслужавам същото уважение?

Една вечер, след поредния обяд, се прибрахме вкъщи. Петър беше мълчалив. Седнах до него на дивана и прошепнах:
– Защо винаги сме втори? Какво още трябва да направя?
Той въздъхна тежко:
– Може би никога няма да ѝ угодим.

Започнах да избягвам семейните събирания. Измислях си оправдания – работа, болки в главата, грижи за децата. Но Пенка не пропускаше да ми напомни:
– Мария винаги намира време за семейството.

Една вечер получих съобщение от Мария: „Даниела, знам, че ти е трудно. И аз не разбирам защо Пенка се държи така. Но не мога да променя нищо.“

Плаках цяла нощ. Не от ревност към Мария – тя беше добра жена и майка. Плаках заради себе си, заради Петър, заради децата ни, които усещаха напрежението.

Минаха месеци. Един ден Пенка се разболя сериозно. Петър настоя да я вземем у дома, за да се грижим за нея. Мария отказа – имала много работа, децата били малки.

Взех я при нас. Готвех ѝ супи, сменях ѝ превръзките, държах ръката ѝ нощем, когато я болеше най-много. Тя рядко ми благодареше. Понякога дори ме упрекваше:
– Ако беше Мария тук, щеше да ми донесе чай с мед.

Една вечер не издържах:
– Пенко, защо винаги сравняваш? Каквото и да направя, все не е достатъчно!
Тя ме погледна с уморени очи:
– Не знам… Може би защото ти си силна и мислех, че не ти трябват похвали.

Тогава разбрах – понякога хората дават най-малко на тези, които обичат най-много или които смятат за най-силни. Но това не прави болката по-малка.

Пенка почина след няколко месеца. На погребението Мария плака най-силно. Аз стоях до Петър и държах ръката му. Вечерта той ме прегърна:
– Благодаря ти, че беше до нея до края.

Сега често се питам – струваше ли си всичко това? Дали любовта и грижата могат да победят несправедливостта? Или понякога просто трябва да приемем, че не всички битки са наши за печелене?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко далеч бихте стигнали заради семейството?