Майка ми се обади да каже, че идват роднини: Казах „Не“ и затворих. За първи път го направих.

– Не, мамо! Не искам да идват! – думите ми излетяха по-бързо, отколкото можех да ги спра. Чух как майка ми пое дълбоко въздух от другата страна на телефона, сякаш се задави с въздуха в кухнята на нашата стара къща в село Долно поле.

– Какво значи „не искаш“? – гласът ѝ трепереше между обида и недоумение. – Това са ти роднини, Мария! Хората ще си помислят, че не държиш на семейството си.

– Мамо, моля те… – опитах се да овладея гласа си, но вече усещах как сърцето ми бие в ушите. – Не мога да ги приема. Имам работа, имам планове. Не съм длъжна всеки път да зарязвам всичко, защото някой е решил да дойде в София.

– Мария, ти си забравила откъде си тръгнала! – изсъска тя. – Градът ти е изпил душата.

Затворих. За първи път в живота си затворих телефона на майка ми. Стоях в малката си кухня, с чаша кафе в ръка, а ръцете ми трепереха. През прозореца виждах сивите блокове на „Люлин“, а някъде далеч долавях шум от трамвай. Беше ми едновременно леко и ужасно тежко.

Винаги съм знаела, че не съм като другите от нашето село. Докато всички се радваха на пролетното копане и мириса на прясно окосена трева, аз мечтаех за асфалт, за шум, за анонимност. Когато най-накрая събрах пари и се преместих в София, плаках от щастие. Всяка сутрин се будех с мисълта, че никой не ме познава, че мога да бъда себе си.

Но семейството ми никога не прие това. За тях бях „Марийка от Долно поле“, която трябва да се върне за жътвата, да посреща гости и да не забравя корените си. Всяко лято беше битка – майка ми настояваше да се прибирам, баща ми мълчаливо ме гледаше укорително, а брат ми Петър ме подиграваше:

– Голямата софиянка! Забрави как се копае лук!

А аз не исках да копая лук. Исках да чета книги в парка, да ходя на кино сама, да се прибирам късно без обяснения.

Сега обаче бях изправена пред нова битка – тази за личните си граници. Майка ми беше решила, че ще приема леля Гинка и чичо Слави у дома ми, без дори да ме попита. За нея това беше нормално – „Ти си в София, имаш място, ще ги приютиш“. За мен беше нахлуване.

Седнах на дивана и започнах да пиша съобщение до майка ми:

„Мамо, разбирам те, но не мога повече така. Това е моят дом и имам нужда от пространство. Моля те, уважавай избора ми.“

Изпратих го и веднага съжалих. Знаех какво ще последва – обидени думи, сълзи по телефона, може би дори мълчание с дни.

Телефонът звънна след час. Беше Петър.

– Какво си направила пак? Майка реве като магаре! – гласът му беше остър.

– Просто казах „не“, Петре. Не мога повече да живея по чужди правила.

– Ти си егоистка! Всички тук говорят за теб – как си се променила, как не ти пука за никого!

– А някой пита ли ме мен как се чувствам? – изкрещях през сълзи. – Някой пита ли ме защо избягах оттам?

Петър млъкна за миг.

– Може би трябваше да останеш… – прошепна той и затвори.

Останах сама с тишината на панелката си. Спомних си последното лято в селото – как майка ми ме караше да чистя курника, а аз мечтаех за книжарници и кафенета. Спомних си как всички ме гледаха като предателка, когато казах, че няма да се върна след университета.

Вечерта майка ми изпрати гласово съобщение:

– Марийке… Аз само исках да сме заедно. Да не се разпиляваме като чужди хора. Но ако така ти е по-добре… няма да настоявам.

Слушах гласа ѝ отново и отново. Болеше ме. Болеше ме, че трябва да избирам между себе си и тях. Болеше ме, че в България все още е срамно да поставиш граници пред семейството си.

На следващия ден отидох на работа с подпухнали очи. Колежката ми Ива ме попита:

– Добре ли си?

– Не знам… – отвърнах честно. – Чудя се дали някога ще мога да бъда едновременно добра дъщеря и щастлив човек.

Вечерта седнах до прозореца с чаша чай и гледах светлините на града. Мислех за всички онези момичета и момчета като мен – избягали от селото към града, търсещи свобода и пространство за дишане.

Може би не съм сама. Може би има още много като мен, които се борят със семейните очаквания и чувството за вина.

Понякога се питам: Кога ще спрем да живеем заради хорското мнение? Кога ще ни бъде позволено просто да бъдем себе си?