Любов на 58: Когато сърцето не пита възрастта

– Мамо, ти сериозно ли мислиш да се омъжиш за него? – гласът на дъщеря ми Виктория проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до прозореца, гледах как дъждът се стича по стъклото и се чудех кога точно животът ми се превърна в поле на битка между любовта и семейството.

– Вики, аз… – думите заседнаха в гърлото ми. Как да ѝ обясня, че на 58 години сърцето ми пак се разтуптя така, както не е било от десетилетия? Че срещнах човек, който ме кара да се усмихвам сутрин, да чакам с нетърпение вечерите и да мечтая за бъдеще, което преди ми изглеждаше невъзможно?

Виктория седеше срещу мен, стиснала чашата си с чай толкова силно, че кокалчетата ѝ побеляха. Очите ѝ – същите като моите – бяха пълни с тревога и недоверие.

– Не го познаваш достатъчно, мамо. Какво знаеш за него? Защо изведнъж се появи в живота ти? Не ти ли е странно?

Погледнах я уморено. Знаех, че зад въпросите ѝ стои страхът да не бъда наранена. Но усещах и нещо друго – ревност. Откакто баща ѝ почина преди осем години, аз бях всичко за нея. А сега някой друг заемаше място до мен.

– Знам достатъчно, Вики. Знам, че ме уважава, че ме кара да се чувствам жива. Не мислиш ли, че заслужавам малко щастие?

Тя въздъхна тежко и се загледа в масата.

– Не знам, мамо. Просто… страх ме е. Той е чужд човек. А ти си толкова доверчива.

В този момент телефонът ми иззвъня – беше Петър. Петър, моят Петър. Запознахме се случайно в парка „Заимов“, докато разхождах кучето си. Той беше с внучката си и двамата се засмяхме на някаква глупава шега. После започнахме да се виждаме все по-често – кафе тук, театър там, разходки из Борисовата градина. С него се чувствах млада, красива, желана.

– Ще говорим по-късно – казах тихо на Виктория и излязох в коридора.

– Здравей, слънце – гласът му беше топъл като юнско утро.

– Здравей, Петре. Не е най-подходящият момент…

– Пак ли Виктория?

– Да. Не може да приеме, че сме заедно.

– Ще мине време. Ще свикне. Обичам те – прошепна той.

Затворих очи и си позволих за миг да повярвам, че всичко ще бъде наред.

Вечерта Виктория не вечеря с мен. Беше се заключила в стаята си и чувах как плаче. Сърцето ми се късаше – не исках да я губя. Но не можех и да се откажа от Петър.

На следващия ден отидох на работа – библиотеката в квартала беше моят втори дом. Колежката ми Мария ме посрещна с усмивка:

– Как е любовният фронт?

– Буреносен – отвърнах с горчива усмивка.

– Децата никога не приемат лесно новите хора до родителите си. Особено ако са пораснали вече.

– Ами ако греша? Ако Виктория е права?

Мария ме потупа по рамото:

– Само ти знаеш какво чувстваш. Не позволявай на страха да те спре.

Вечерта поканих Петър у дома. Исках Виктория да го види такъв, какъвто го виждам аз – внимателен, забавен, истински.

– Добър вечер, Виктория – поздрави я той учтиво.

Тя само кимна и седна срещу него на масата.

– Какво работите? – попита го рязко.

– Пенсионирах се като учител по математика в 18-то училище. Сега помагам на внучката си с уроците и обичам да чета книги.

– А защо решихте точно сега да започнете връзка с майка ми?

Петър се усмихна тъжно:

– Защото срещнах човек, който ме кара да вярвам, че животът има смисъл дори след толкова години самота.

Виктория замълча. Видях как очите ѝ омекнаха за миг, но после пак стана ледена стена между нас.

След вечерята тя ме дръпна настрани:

– Мамо, не мога да приема това. Страх ме е да не те изгубя.

Прегърнах я силно:

– Никога няма да те изгубя, Вики. Но имам право на щастие. Моля те, опитай се да ме разбереш.

Дните минаваха в напрежение. Петър беше търпелив, но усещах как тежестта на ситуацията го измъчваше. Виктория ставаше все по-отдалечена. Една вечер я чух да говори по телефона:

– Не знам какво да правя… Мама е като променена… Страх ме е да не я наранят…

Сълзите ми потекоха безшумно по бузите. Защо любовта трябваше да бъде толкова трудна? Защо щастието ми изглеждаше като предателство спрямо детето ми?

Една неделя реших да направя нещо различно – поканих Виктория и Петър на разходка до Витоша. Пътеката беше кална от дъжда, но въздухът ухаеше на бор и свобода.

– Помниш ли как ходехме тримата с татко? – попитах тихо Виктория.

Тя кимна и очите ѝ се насълзиха.

– Мислиш ли, че татко би искал да остана сама завинаги?

Тя замълча дълго:

– Не знам… Просто ми е трудно…

Петър хвана ръката ми и аз усетих топлината му като обещание за ново начало.

Седнахме тримата на една пейка сред гората. Дълго мълчахме. После Виктория прошепна:

– Ще опитам… Заради теб.

Сълзите ми потекоха отново – този път от облекчение.

Сега седя до прозореца вкъщи и гледам как залезът обагря София в златисто-розово. Мисля си: Дали някога ще спрем да се страхуваме от щастието? Дали любовта има възраст или просто трябва да имаме смелостта да я приемем?