Майчин инстинкт – когато сърцето не може да сгреши

– Не може да бъде! – изкрещях, когато доктор Иванова ми каза, че сърцето на бебето ми е спряло. Чух думите ѝ, но сякаш не ги разбирах. Стоях в малката, студена стая на болницата в Пловдив, с ръце върху корема си, а сълзите се стичаха по бузите ми. Мъжът ми, Петър, стоеше до мен, пребледнял и безмълвен.

– Съжалявам, госпожо Георгиева, – повтори тя тихо. – Трябва да се подготвим за процедурата.

В този момент всичко в мен се разпадна. Върнахме се вкъщи като сенки. Майка ми, която живееше с нас, ме прегърна силно, но аз не можех да усетя нищо. Само една мисъл не ми даваше покой: „Не може да е вярно. Аз го усещам.“

През нощта лежах будна и слушах тишината. Петър се опитваше да ме утеши, но между нас се появи невидима стена. Той вярваше на лекарите. Аз – на себе си. На сутринта майка ми прошепна:

– Мила, понякога трябва да приемем съдбата…

– Не! – прекъснах я. – Нещо не е наред. Знам го.

Петър се ядоса:

– Стига вече! Всички лекари казват едно и също. Не си причинявай повече болка.

Но аз не можех да се спра. Отидох при личната си лекарка, д-р Стефанова. Тя ме погледна уморено:

– Мария, разбирам те, но трябва да приемеш диагнозата.

– Моля ви, направете още един преглед! – настоявах със сълзи в очите.

След дълго увещаване тя се съгласи да ми даде направление за друг специалист – д-р Костадинов в частна клиника. Там ме приеха без много въпроси. Докторът беше млад и внимателен. Погледна ме сериозно:

– Ще направим ехографията заедно. Дръжте се.

Сърцето ми туптеше лудо. Той постави уреда на корема ми и… изведнъж на екрана проблесна малка точица.

– Виждате ли това? – попита той.

– Да… – прошепнах.

– Това е сърдечният ритъм на вашето бебе. Живо е.

Светът спря за миг. Заплаках от щастие и ужас едновременно. Как е възможно? Как са могли да сбъркат така? Какво щеше да стане, ако бях повярвала на всички?

Върнах се вкъщи с новината. Петър не можеше да повярва:

– Това е невъзможно! Всички казаха…

– Всички са хора! – прекъснах го аз. – И хората грешат!

Майка ми ме прегърна и заплака с мен. Но радостта ни беше кратка. Започнаха проблемите с болницата – отказаха да признаят грешката си, а аз трябваше да обяснявам на всички защо не съм приела „процедурата“. Съседките започнаха да шушукат зад гърба ми:

– Горката Мария, сигурно е полудяла от мъка…

Петър се затвори в себе си. Вечерите ни станаха мълчаливи и студени. Той не можеше да прости на себе си, че не ме е подкрепил. Аз не можех да простя на системата, че едва не ми отне детето.

Започнахме битка с болницата – жалби, срещи с адвокати, медии… Всички казваха: „Това е България, нищо няма да стане.“ Но аз не можех да спра. Защото знаех какво щях да загубя.

Месеците минаваха бавно и напрегнато. Бременността ми беше трудна – всеки ден се страхувах дали всичко ще е наред. Майка ми беше до мен постоянно, а Петър постепенно започна отново да вярва в мен.

На 14 декември родих момиченце – Виктория. Когато я сложиха в ръцете ми, разбрах защо никога не трябваше да се предавам.

Сега гледам дъщеря си как спи и си мисля: Колко майки са загубили децата си заради чужди грешки? Колко още ще страдат в тишина? Дали някога ще се научим да вярваме повече на себе си, отколкото на системата?