Ненавистта на зетя към тъщата – една българска драма

– Пак ли ще ми казваш как да си възпитавам децата, Мария? – гласът ми трепереше от гняв, а ръцете ми стискаха чашата с кафе толкова силно, че се чудех как още не се е счупила.

Тя стоеше срещу мен, с онзи поглед, който винаги ме караше да се чувствам като малко дете, хванато в лъжа. – Не ти казвам какво да правиш, Иван. Просто ти напомням, че децата имат нужда от повече дисциплина. Виж ги – цял ден са пред компютрите!

Съпругата ми, Даниела, стоеше между нас, стиснала устни. Знаех, че й е трудно. Майка й се беше нанесла при нас преди година, след като баща й почина. Казах „да“ без да се замисля – как да откажеш на човек в беда? Но сега всеки ден беше битка.

Преди това животът ни беше спокоен. Аз въртях автомивката си в Люлин – работата вървеше, парите стигаха. Даниела работеше като маникюристка в малък салон на „Пиротска“. Децата ни – Петър и Ива – бяха тийнейджъри с обичайните си проблеми: училище, приятели, телефони. Вечерите бяха тихи, изпълнени с мириса на домашна супа и смях.

Но откакто Мария дойде, всичко се промени. Тя беше навсякъде – в кухнята, в хола, дори в спалнята ни понякога идваше да „провери дали не сме забравили да затворим прозореца“. Децата започнаха да се оплакват: „Тя ни следи!“, „Постоянно ни критикува!“. А аз… аз започнах да се чувствам като гост в собствения си дом.

– Иван, не можеш ли просто да я приемеш? – попита ме една вечер Даниела, докато миех чиниите.
– Не мога! Виж какво прави с всички ни! Ти вече не си същата…
– Тя е майка ми. Загуби всичко. Какво очакваш?

Замълчах. Знаех, че е права. Но не можех да преглътна усещането за безсилие. Всяка сутрин Мария ми правеше забележки: „Защо пак си оставил обувките тук?“, „Кафето е твърде силно!“, „Децата трябва да стават по-рано!“. Понякога имах чувството, че нарочно ме провокира.

Една вечер напрежението избухна. Бях уморен след тежък ден на автомивката – един от работниците беше болен, а клиентите недоволни. Прибрах се и заварих Мария да крещи на Петър заради някаква дреболия.

– Стига! – извиках аз. – Това е моят дом! Не можеш да се държиш така с децата ми!
– Твоят дом? – изсмя се тя горчиво. – Ако не бях аз, Даниела нямаше да има кой да й помага! Ти само работиш и се прибираш намръщен!

Даниела плачеше. Ива се беше заключила в стаята си. Петър гледаше в пода.

– Мамо, моля те… – прошепна Даниела.
– Не мога повече! – извиках аз и излязох навън.

Седнах на стълбите пред блока и запалих цигара. В главата ми кънтяха думите й: „Твоят дом?“. Беше ли наистина мой? Или вече всичко беше нейно?

С времето започнах да избягвам дома си. Оставах до късно на автомивката, оправдавах се с работа. Децата също прекарваха повече време навън или при приятели. Даниела се затвори в себе си.

Една вечер Петър не се прибра навреме. Телефонът му беше изключен. Паникьосахме се всички. Тогава Мария за първи път ме погледна с истинска тревога:
– Иван… мислиш ли, че е добре?
– Не знам – отвърнах студено. – Може би ако не го беше тормозила толкова…

Открихме го след няколко часа при свой приятел. Беше пил бира и плачеше:
– Не искам да съм вкъщи… Всички само се карат…

Тази нощ не спахме. Седяхме тримата – аз, Даниела и Мария – на масата в кухнята.
– Така не може повече – казах аз тихо.
Мария сведе глава:
– Може би трябва да си намеря квартира…
Даниела избухна в сълзи:
– Не искам никой да страда!

Мълчахме дълго. После Мария стана и излезе от стаята.

На следващия ден тя започна да търси квартира. Децата малко по малко започнаха да се връщат към старите си навици. Аз и Даниела започнахме да говорим повече – за нас, за страховете си, за бъдещето.

Но белезите останаха. Всяка вечер усещах празнината там, където някога беше семейството ми.

Понякога се питам: можех ли да постъпя по-добре? Можех ли да бъда по-търпелив? Или просто някои рани никога не зарастват?

А вие как бихте постъпили на мое място?