Между две жени: Моят съпруг, свекърва ми и аз – Брак на ръба на пропастта

— Пак ли ще ходиш при майка си? — гласът ми трепереше, докато гледах как Петър слага якето си. Беше вторник, а той отново бързаше да излезе от вкъщи точно преди обяд.

— Не започвай пак, Мария — въздъхна той, без да ме погледне. — Просто ще мина да я видя за малко. Знаеш, че е сама.

— Сама? — почти извиках. — А аз? Аз не съм ли сама тук, докато ти всеки ден си при нея?

Той затвори вратата след себе си, оставяйки ме в кухнята с разтреперани ръце и сърце, което блъскаше в гърдите ми като лудо. Не беше първият път. От месеци усещах как нещо се изплъзва между нас. В началото си мислех, че е нормално — Петър винаги е бил близък с майка си, леля Станка. Но напоследък нещата излязоха извън контрол.

Преди няколко седмици случайно видях съобщение на телефона му: „Ще те чакам с любимата ти мусака.“ Беше от нея. В този момент усетих как ревността ме пронизва като нож. Не защото Петър обича мусака, а защото той никога не поиска аз да му я сготвя. Винаги казваше: „Няма като майчината.“

Започнах да се питам: къде свършва ролята на една майка и къде започва тази на съпругата? Защо всеки път, когато се опитвах да направя нещо за него, той го сравняваше с нея? Всяка вечер, когато се прибираше от работа, усещах миризмата на готвеното ѝ по дрехите му. Всяка неделя той настояваше да ходим на гости у тях, а аз се чувствах като гостенка в собствения си живот.

Една вечер не издържах и му казах всичко:

— Петре, чувствам се невидима. Все едно живея в сянката на майка ти. Какво още трябва да направя, за да ме видиш?

Той ме погледна уморено:

— Мария, не разбираш. Тя е сама откакто татко почина. Ако не ѝ помагам, кой ще го направи?

— А аз? Аз съм сама тук! — гласът ми се пречупи. — Имам нужда от теб. От нас.

Той замълча. После стана и излезе на балкона да пуши. Чух как затваря вратата зад себе си и как въздиша тежко.

На следващия ден реших да говоря със свекърва ми. Отидох при нея с надеждата да намерим общ език.

— Лельо Станке, може ли да поговорим?

Тя ме изгледа подозрително:

— Какво има, Марийче?

— Чувствам се… излишна. Петър все по-често е тук, а у дома е като призрак. Моля ви, разберете ме…

Тя се усмихна хладно:

— Мило момиче, Петър винаги ще бъде мой син. Ти си му жена, но аз съм му майка. Това никога няма да се промени.

В този момент разбрах — тя никога няма да ме приеме напълно. За нея винаги ще бъда чужда.

Върнах се у дома със свито сърце. Започнах да се затварям в себе си. Приятелките ми забелязаха промяната:

— Мария, какво става с теб? Не си същата — каза ми една вечер Деси.

— Не знам… — отвърнах тихо. — Чувствам се като трета в собствения си брак.

Дните минаваха в напрежение и тишина. Петър ставаше все по-отдалечен. Една вечер го попитах директно:

— Обичаш ли ме още?

Той ме погледна дълго:

— Обичам те, Мария. Но не мога да избера между теб и майка ми.

— Не ти искам избора — прошепнах. — Искам само място до теб.

Той замълча.

Седмици наред живяхме като непознати под един покрив. Започнах да се чудя дали има смисъл да продължавам да се боря за този брак. Дали някога ще бъда достатъчна? Или винаги ще бъда втора след майка му?

Една сутрин събрах смелост и му казах:

— Петре, ако нещо не се промени, ще си тръгна.

Той ме изгледа ужасено:

— Не можеш!

— Мога — отвърнах твърдо. — Искам семейство с теб, а не с теб и майка ти.

Последваха дълги разговори, сълзи и обвинения. Той обеща да опита да постави граници. Започна да прекарва повече време у дома, но усещах колко му е трудно.

Свекърва ми започна да звъни по няколко пъти на ден. Един ден дори дойде у дома без предупреждение:

— Петре! Какво правиш тук? Защо не дойде днес?

Той я изгледа смутено:

— Мамо, Мария има нужда от мен.

Тя се разплака:

— Значи тя е по-важна от мен?

В този момент разбрах колко дълбоко са вкоренени тези връзки в българското семейство — майката е свещена фигура, а жената често остава в сянката ѝ.

Сега стоя тук и пиша тази история с надеждата някой да ме разбере. Не търся съжаление — търся отговори. Къде свършва любовта към родителите и къде започва тази към партньора? Възможно ли е българският мъж някога истински да откъсне пъпната връв?

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко дълго бихте чакали някой да ви избере?