„Майко, ти разруши нашето семейство!” – Как загубих сина си заради една чаша

– Не мога да повярвам, че пак започваш! – гласът на сина ми, Виктор, проряза тишината в кухнята като нож. Стоях до мивката, държейки мръсната чаша на снаха ми, Елица. Ръцете ми трепереха, а сърцето ми биеше лудо. Не беше първият ни спор, но този път нещо в гласа му ме накара да се свия вътрешно.

– Викторе, само я помолих да си измие чашата. Не искам да се чувствам като прислужница в собствения си дом – прошепнах, опитвайки се да не избухна.

Елица стоеше до масата, с кръстосани ръце и студен поглед.

– Винаги намирате за какво да се заядете с мен – каза тя тихо, но твърдо. – Не съм дошла тук да ме командват.

В този момент осъзнах колко далеч сме стигнали от онези дни, когато Виктор беше малко момче, а аз – единствената му опора. След като баща му ни напусна, двамата останахме сами. Работех на две места – денем в детската градина, вечер чистех офиси. Всичко беше за него: нови обувки за първия учебен ден, топла супа след тренировка по футбол, безсънни нощи над уроците му. Винаги съм вярвала, че любовта и грижата ще са достатъчни.

Но сега, когато Виктор беше вече женен мъж, нещо се беше променило. Сякаш между нас стоеше невидима стена – стена от недоизказани думи и натрупани обиди.

– Мамо, престани! – извика той. – Елица не е длъжна да прави всичко по твой начин. Това е и нейният дом!

– Домът ми? – прошепнах аз. – Аз съм тази, която плаща сметките тук. Аз съм тази, която готви и чисти…

– Защото не ни даваш шанс! – прекъсна ме Елица. – Всеки път, когато се опитам да направя нещо, ти ме поправяш или ми казваш как трябва да стане.

Погледнах ги – младо семейство, което искаше да бъде независимо, а аз… Аз бях станала пречка.

Вечерта премина в мълчание. Седях сама в хола и слушах как Виктор и Елица си шепнат зад затворената врата на стаята им. Чувах думите „майка ти”, „не мога повече”, „трябва да си тръгнем”. Сълзите ми капеха по снимката от първия учебен ден на Виктор – усмихнато момче с раница и големи мечти.

На следващата сутрин ги намерих в коридора с куфарите.

– Мамо… – започна Виктор, но не можа да довърши.

– Решихме да се изнесем – каза Елица вместо него. – Имаме нужда от пространство.

– Пространство? – повторих като ехо. – След всичко…

Виктор ме прегърна набързо. Усетих колко е студен и далечен. Вратата се затвори след тях и тишината ме удари като шамар.

Дните след това бяха празни. Ходех на работа като автомат. Колежките ми питаха защо съм тъжна, но не можех да говоря за това. Вечерите прекарвах сама пред телевизора или разглеждах стари снимки. Питах се къде сбърках. Дали бях прекалено строга? Или прекалено грижовна? Дали трябваше да приема Елица по-лесно? Или просто трябваше да се науча да отстъпвам?

Съседката ми леля Станка дойде една вечер с домашна баница.

– Марийче, не се кори толкова – каза тя. – Всички майки минаваме през това. Децата порастват, искат свой живот…

– Но защо трябваше да стане така? За една чаша…

– Не е за чашата – поклати глава тя. – За всичко натрупано е.

Мислех за думите ѝ цяла нощ. Спомних си как майка ми се караше на снаха си навремето, как аз ѝ се ядосвах… А сега историята се повтаряше.

Минаха седмици без обаждане от Виктор. Писах му съобщения: „Как сте?”, „Липсваш ми”, „Обади се поне”. Отговор нямаше. Всяка вечер гледах телефона с надежда и страх едновременно.

Един ден го видях случайно на пазара. Беше с Елица. Изглеждаха уморени, но щастливи заедно.

– Здравейте… – казах плахо.

Виктор ме погледна за миг, после сведе очи.

– Здравей, мамо…

– Как сте? Имате ли нужда от нещо?

Елица кимна учтиво, но не каза нищо.

– Добре сме – отвърна Виктор кратко.

Стоях там сред хората с торбите и зеленчуците и усещах как между нас зее пропаст.

Вечерта не можах да заспя. Мислех си: дали някога ще ми прости? Дали някога ще бъдем пак семейство? Или тази чаша ще остане завинаги между нас?

Понякога си мисля: Къде свършва грижата и започва контрола? Може ли една майка да бъде достатъчно добра в очите на порасналото си дете? Кажете ми вие: има ли прошка за такива грешки?