„Прости ми, Мария“ – каза свекървата със сълзи в очите – „Бог вече ме наказа“: Свекървата погледна внука си и заплака

– Изчезвай от къщата ми! – гласът на госпожа Димитрова проряза въздуха като нож. Стоях на прага с бебето на ръце, а сърцето ми се свиваше от болка и унижение. Беше късна есен, вятърът блъскаше прозорците, а аз се чудех как стигнахме дотук.

Казвам се Мария. Омъжих се за Петър преди три години. Беше любов от пръв поглед – той беше тих, добър и винаги намираше начин да ме разсмее дори в най-тежките дни. Но майка му, госпожа Димитрова, никога не ме прие. Още първия път, когато прекрачих прага на дома им в Пловдив, усетих студенината й. „Ти не си за нашето семейство“, каза ми веднъж тихо, докато Петър беше на работа. Усмихнах се неловко и се опитах да я спечеля – с домашни баници, с помощ в градината, с търпение към нейните забележки. Но нищо не помогна.

Когато разбрах, че съм бременна, си помислих, че това ще промени всичко. Представях си как ще държи внучето си на ръце и ще се усмихва. Но когато й казах новината, тя само стисна устни и каза: „Дано да прилича на баща си.“

Месеците минаваха тежко. Петър работеше по две смени, а аз се опитвах да не обръщам внимание на постоянните й упреци. „Ти не можеш да готвиш като мен“, „Петър отслабна откакто си тук“, „Майка ти не те е научила на нищо“. Всяка вечер плачех тихо в банята, за да не ме чуе никой.

Роди се синът ни – Александър. Беше най-красивото бебе на света. Петър сияеше от щастие, а аз вярвах, че сега всичко ще се оправи. Но още първата вечер госпожа Димитрова влезе в стаята и прошепна: „Не мисли, че това дете ще те задържи тук.“

Седмица по-късно Петър замина за командировка в София. Останах сама с бебето и свекървата. Тогава започнаха истинските изпитания. Тя започна да разпространява слухове сред съседите – че Александър не бил син на Петър, че съм го излъгала. Една вечер я чух да говори по телефона: „Петре, ти си добър човек, но тази жена ще те съсипе.“

Когато Петър се върна, беше объркан и мълчалив. Не знаех какво му е казала майка му, но усещах как между нас се издига стена. Опитах се да говоря с него:
– Петре, обичам те. Защо ми вярваш толкова малко?
– Не знам вече какво да мисля – отвърна той и избяга от стаята.

В онази нощ госпожа Димитрова влезе при мен и каза:
– Събирай си багажа. Ти и детето трябва да напуснете тази къща.
– Но защо? Какво съм направила?
– Бог вижда всичко! Не искам повече да гледам лицето ти тук.

Излязох на улицата с Александър на ръце и две чанти дрехи. Беше студено, а аз нямах къде да отида. Майка ми живееше в малко селце до Асеновград и нямаше възможност да ни приюти веднага. Преспахме у приятелка – Елена, която ме прие без въпроси.

Минаха месеци. Петър идваше понякога да види сина си, но беше все по-отдалечен. Госпожа Димитрова продължаваше да настройва всички срещу мен – дори собствената ми свекърва ме наричаше „разрушителка на семейства“ пред роднините.

Една вечер получих обаждане от Петър:
– Мама е болна… Пита за теб и за Александър.
Сърцето ми се сви. Не бях готова да я видя отново, но нещо ме накара да отида.

Влязохме в апартамента им – всичко беше тихо и мрачно. Госпожа Димитрова лежеше на леглото, посивяла и отслабнала.
– Мария… – прошепна тя със сълзи в очите. – Прости ми… Бог вече ме наказа за всичко…
Погледна Александър и заплака:
– Никога не съм вярвала, че ще остана сама… Моля те… върни ми поне малко от това, което изгубих…

Стоях там – разкъсвана между болката и желанието да простя. Александър се приближи до леглото й и я хвана за ръката.

– Бабо… – каза тихо той.

В този момент разбрах колко крехки са човешките отношения и колко лесно можем да изгубим всичко заради гордостта си.

Днес често се питам: Мога ли истински да простя? Или белезите от миналото ще останат завинаги между нас? Какво бихте направили вие?