Срещнах човек без дом, без сигурна работа и с две деца: Мога ли да избера правилно?

– Пак ли ще спиш на дивана? – гласът на майка ми проряза тишината в малката кухня. Беше късно, а аз се въртях неспокойно, докато Стефан, с уморени очи и износени дрехи, стоеше до прозореца и гледаше към тъмния двор.

– Няма къде другаде да отида, Мария – прошепна той, сякаш се срамуваше от думите си. – Децата са при майка ми тази седмица, а хазяйката ме изгони. Не платих наема навреме.

Стиснах чашата с чай толкова силно, че пръстите ми побеляха. Майка ми ме изгледа строго, после се обърна към него:

– Ти не можеш да разчиташ вечно на дъщеря ми. Тя заслужава повече.

Стефан не каза нищо. Само въздъхна и седна на ръба на дивана. В този момент усетих как тежестта на всички чужди очаквания се стоварва върху мен. Обичах го – или поне така си мислех. Но какво означаваше това, когато всяка вечер се прибирах у дома с усещането, че нося чужда болка?

Запознахме се преди две години в един малък магазин за книги в центъра на София. Той беше там с двете си деца – малката Ани и по-големия Косьо. Търсеха книжки за оцветяване. Усмихна ми се неловко и ме попита дали мога да им помогна да изберат нещо подходящо. После ме покани на кафе. Беше чаровен, макар и леко разпилян. Разказа ми за живота си – как жена му го е напуснала, как е останал без работа след съкращенията във фабриката за мебели в Перник, как се опитва да бъде добър баща въпреки всичко.

В началото всичко изглеждаше като от филм – романтика сред хаоса, споделени вечери с децата, разходки по Витошка. Но постепенно реалността започна да надделява над мечтите. Стефан не можеше да задържи работа повече от няколко месеца. Винаги имаше оправдания: шефът бил несправедлив, колегите го използвали, заплатата не стигала дори за наема. Започнах да усещам как тревогата се промъква в ежедневието ми – сметките растяха, а аз все по-често трябваше да помагам финансово.

Майка ми не криеше неодобрението си:
– Мария, ти си учила толкова години, имаш добра работа в банката. Защо се забъркваш с човек, който няма нищо?

– Той има сърце – отвръщах аз, но думите ми звучаха кухо дори в собствените ми уши.

Сестра ми Лили също не пропускаше да ме „съветва“:
– Мислиш ли, че някога ще се промени? Че ще започне да носи отговорност? Ти заслужаваш някой, който ще те обича и ще ти даде сигурност.

Понякога се карахме със Стефан за най-дребни неща – защо не е купил хляб, защо пак е забравил родителската среща на Косьо, защо не си търси по-упорито работа. Веднъж дори го обвиних, че използва мен и дома ми като спасителен пояс.

– Мислиш ли, че ми е лесно? – извика той тогава. – Всеки ден се боря със себе си! Не искам да съм бреме за теб.

– А защо тогава не направиш нещо? Защо не поемеш отговорност? – гласът ми трепереше от гняв и отчаяние.

Той замълча дълго, после тихо каза:
– Страх ме е. Страх ме е да не се проваля пак.

Тези думи ме преследваха нощем. Започнах да се питам дали любовта може да победи страха и несигурността. Дали е достатъчно да обичаш някого, ако той самият не вярва в себе си?

Една вечер баща ми седна до мен на балкона. Пушеше нервно и гледаше към светлините на града.
– Знаеш ли, Мария – започна той тихо, – животът е пълен с трудности. Но понякога трябва да избереш дали ще носиш чуждите проблеми или ще позволиш на другия сам да ги реши.

– А ако го оставя? Ако го изоставя точно когато има най-голяма нужда от мен?

– Не можеш да спасяваш някой, който не иска да бъде спасен.

Думите му ме разтърсиха. През следващите дни започнах да гледам на Стефан с други очи – виждах умората му, отчаянието му, но и липсата на воля да промени живота си. Виждах как децата му страдат от нестабилността му, как Ани плаче всяка сутрин преди училище, защото не знае къде ще спят следващата седмица.

Една сутрин събрах смелост и му казах:
– Стефане, обичам те, но не мога повече така. Не мога да живея в постоянен страх и несигурност. Трябва да решиш какво искаш от живота си.

Той ме погледна дълго, после само кимна. Не каза нищо повече. Събра малкото си вещи и излезе тихо от апартамента.

Останах сама сред тишината и хаоса на разбитите мечти. Питах се дали постъпих правилно или просто избрах по-лесния път. Може би любовта не е достатъчна, когато животът те притиска до стената.

Сега всяка вечер гледам към празния диван и се чудя: Можех ли да направя повече? Или понякога трябва да избереш себе си пред любовта? Какво бихте направили вие?