Защо винаги аз трябва да отстъпя? – Историята на една млада майка от Пловдив

– Защо винаги аз трябва да отстъпя? – изкрещях през сълзи, докато вратата се затваряше с трясък зад гърба на Петър. Синът ми, малкият Алекс, се разплака в креватчето си, а аз се свлякох на пода в кухнята, стиснала юмруци и зъби. Беше три сутринта, а апартаментът ни в Кючук Париж ехтеше от тишина и болка.

Преди година вярвах, че съм щастлива жена. Работех като учителка в детска градина, имах стабилна връзка с Петър – строителен инженер, и мечтаехме за дете. Всичко изглеждаше подредено, докато не забременях. Тогава започнаха малките спорове: за името на бебето, за това къде ще живеем, за парите. Но истинската буря дойде след раждането.

Петър се промени. Връщаше се късно, избягваше да помага с Алекс. Веднъж го попитах:
– Можеш ли да го приспиш тази вечер? Не съм спала от два дни.
Той само вдигна рамене:
– Ти си майката, Мария. Аз работя цял ден.

Свекърва ми, леля Станка, започна да идва всеки ден. Първо носеше супа и сладкиши, после започна да подрежда шкафовете ми, да ми казва какво да ям и как да къпя бебето.
– Не така се държи дете! – караше ми се тя. – Аз трима съм отгледала!

Опитвах се да не обръщам внимание. Но една вечер я чух да шепне на Петър в коридора:
– Мария не се справя. Може би трябва да помислиш за Алекс.

Сърцето ми се сви. Започнах да се съмнявам във всичко – дали съм добра майка, дали заслужавам семейството си. Най-добрата ми приятелка Деси също не беше до мен както преди. Когато ѝ се оплаках по телефона, тя каза:
– Може би си прекалено чувствителна. Всички минават през това.

Чувствах се сама сред хората, които би трябвало да ме обичат най-много.

Една вечер Петър не се прибра. На сутринта получих съобщение: „Трябва ми време да помисля. Не знам дали това е животът, който искам.“

Светът ми рухна. Седях на леглото с Алекс в ръце и гледах празната стена срещу мен. Какво направих погрешно? Защо винаги аз трябва да отстъпя?

Дните минаваха в мълчание и страх. Свекърва ми настояваше да ѝ дам Алекс „за малко“, за да си почина. Но не можех да ѝ се доверя – усещах как ме гледа с укор и недоверие.

Една сутрин я заварих в стаята на Алекс без да ме е попитала:
– Ще го взема при мен за уикенда. Ти имаш нужда от почивка.
– Не! – извиках по-остро, отколкото исках.
Тя ме изгледа студено:
– Ако не можеш да се справиш, ще трябва да помислим за друго решение.

Изплаших се. Обадих се на Деси:
– Мисля, че ще ми вземат детето…
Тя въздъхна:
– Престани с драмите, Мария! Трябва да си по-силна.

В този момент разбрах – никой няма да ме спаси освен аз самата.

Започнах да търся помощ – психолог в кварталното читалище, група за майки в социалните мрежи. Там срещнах други жени като мен: уморени, объркани, но борещи се. За първи път някой ме изслуша без осъждане.

Една вечер седнах до Алекс и му прошепнах:
– Мамо ще се справи. Обещавам ти.

Петър се върна след месец – объркан и виновен. Опита се да говори с мен:
– Съжалявам… Просто не издържах.
– И аз не издържах – отвърнах тихо. – Но останах.

Свекърва ми продължи да идва, но вече не ѝ позволявах да прекрачва границите ми. Деси изчезна от живота ми – може би приятелството ни не беше толкова истинско.

Днес Алекс е на две години. Все още има дни, в които плача нощем от умора или страх. Но вече знам: не съм сама и не съм лоша майка.

Понякога си мисля: Защо винаги жените трябва да отстъпват? Кога ще дойде моментът да кажем „стига“ и някой друг да направи компромис? Какво мислите вие?