Двадесет години лъжи: Двойният живот на моя съпруг излезе наяве с едно обаждане

– Кой е този номер? – промърморих, докато телефонът ми вибрираше на кухненската маса. Беше събота сутрин, а аз тъкмо приготвях закуска за децата. Стефан още спеше, както обикновено след петъчната си „работна вечер“. Вдигнах слушалката, без да подозирам, че този разговор ще промени живота ми завинаги.

– Здравейте, търся Стефан Георгиев. – Гласът беше женски, млад, леко треперещ.

– Той още спи. Мога ли да му предам нещо? – отговорих автоматично.

– Аз… аз съм Мария. Съпругата му. – Тишината се разля между нас като разлято мляко. – Моля ви, кажете му, че дъщеря му има температура и трябва да се прибере по-рано.

Светът ми се срина. Дъщеря му? Аз съм му съпруга! Аз съм майката на децата му! В този момент всичко около мен замря – яйцата загоряха в тигана, децата се скараха за дистанционното, а аз стоях като вцепенена, с телефона в ръка.

– Какво каза? – прошепнах едва чуто.

– Моля ви… просто му кажете. – Жената затвори.

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Влязох в спалнята и застанах до леглото на Стефан. Гледах го как спи спокойно, сякаш нищо не се е случило. Как е възможно? Двадесет години заедно – две деца, ипотека, общи празници и лета на морето в Созопол. Всичко ли беше лъжа?

– Ставай! – изкрещях. – Коя е Мария? Коя е дъщеря ти с температурата?

Той се сепна, погледна ме объркано, после лицето му пребледня. За първи път видях истински страх в очите му.

– Моля те… нека поговорим спокойно… – започна той, но вече беше късно.

– Двадесет години! – гласът ми трепереше от гняв и болка. – Как можа? Какво още криеш от мен?

Децата надникнаха в стаята, уплашени от виковете. Стефан стана и седна на ръба на леглото, скри лице в ръцете си.

– Не исках да те нараня… Всичко започна случайно… Бях млад, объркан… После не можех да спра… Мария забременя, не можех да я оставя сама…

– А мен? А нашите деца? – сълзите ми се стичаха по лицето. – Как можа да живееш с две семейства? Как успя да лъжеш всички ни толкова години?

Той мълчеше. В този момент разбрах, че никога няма да получа отговорите, които търся. Истината беше проста и жестока – бях живяла в лъжа.

Следващите дни минаха като в мъгла. Родителите ми дойдоха от Пловдив да ми помагат. Майка ми плачеше с мен всяка вечер, баща ми клатеше глава и повтаряше: „Никой не заслужава такова предателство.“

Децата ми задаваха въпроси, на които не знаех как да отговоря:

– Мамо, тате ще си тръгне ли? Ще имаме ли нова сестра?

Стефан идваше вечер, опитваше се да говори с мен, но аз не можех да го гледам. Всяка негова дума ме режеше като нож.

Една вечер седнахме на масата за последен път като семейство. Той се опита да обясни:

– Обичах ви и двамата… Не можех да избера…

– Това не е любов! Това е страхливост! – изкрещях аз.

Започнаха делата за развод. Съседите шушукаха зад гърба ми, приятелките ми звъняха и питаха дали съм добре. Чувствах се като изложена на показ – всеки знаеше за срама ми.

Една вечер получих писмо от Мария. Пишеше: „Не знаех за теб. Мислех, че той е разведен. Съжалявам.“

Седях дълго с това писмо в ръка и се чудех кой е истинският виновник. Дали тя? Дали аз? Или само той?

Минаха месеци. Научих се да живея сама, да се грижа за децата без него. Всяка сутрин се будех с мисълта: „Как не видях? Как можах да бъда толкова сляпа?“

Сега стоя пред огледалото и гледам новото си аз – по-силна, по-уморена, но и по-мъдра.

Понякога си мисля: Можем ли някога напълно да познаем човека до себе си? Или всички носим маски и тайни?

Какво бихте направили в моята ситуация? Простили ли сте някога подобно предателство?