Когато оставихме децата при мама: Истината, която не исках да видя

– Мамо, моля те, ела да ме вземеш! – гласът на Петърчо трепереше в слушалката, а аз едва го познах. Беше два часа през нощта, а ние с Иван лежахме в новия ни апартамент, още миришещ на боя и надежда. Сърцето ми се сви – не беше просто каприз. Не беше и първият път, в който Петърчо се оплакваше от нещо дребно, но този път звучеше различно.

– Какво стана, мамче? – прошепнах, опитвайки се да не събудя Иван.

– Баба пак ми се скара… каза, че съм разглезен и че ако не млъкна, ще ме заключи в стаята. А аз… аз просто исках вода…

Затворих очи. Винаги съм знаела, че мама е строга. Но нали всички баби са такива? Или поне така си мислех. В главата ми се завъртяха спомени от детството – как стоях на ръба на леглото, стискайки юмруци, докато тя крещеше за поредната петънце по пода. Мислех си, че с годините е омекнала. Че с внуците ще е различна.

Преди две години Иван получи повишение – неочаквано, но заслужено. Аз работех като счетоводителка в малка фирма в Люлин и отдавна мечтаехме за собствен дом. Решихме да вземем ипотека – „Сега или никога!“, казах аз. Децата бяха на 15 и 8 – достатъчно големи да разберат промяната, но и достатъчно малки да имат нужда от сигурност.

Преместването беше хаос. Кутии навсякъде, прахоляк, нерви. Мама предложи да вземе децата за няколко дни в Пловдив, докато оправим всичко. С Иван приехме с облекчение – ще подредим спокойно, ще се наспим поне веднъж.

Още първата вечер без тях ми беше странно тихо. Иван се шегуваше: „Ей, да не свикнеш така!“. Усмихвах се, но нещо ме глождеше. На втория ден Мария ми писа: „Мамо, баба пак ми каза да не ям толкова сладко.“ Смях се – класика! Но когато Петърчо започна да звъни по няколко пъти на ден, вече не беше смешно.

– Иван, мислиш ли, че мама е прекалено строга с тях? – попитах една вечер.
– Глупости! Тя си е такава. Ние сме излезли хора от нея! – махна с ръка той.

Но онази нощ, когато Петърчо плачеше по телефона, вече не можех да се лъжа. Станах и започнах да събирам багажа си.

– Какво правиш? – Иван се надигна сънен.
– Отивам за децата. Не мога да ги оставя там повече.
– Преувеличаваш! – изсумтя той.
– Не! Не преувеличавам! Ти не чу гласа му…

Пътувах цяла нощ до Пловдив. По пътя си мислех за всичко – за ипотеката, за новия ни живот, за това как винаги съм искала мама да бъде част от семейството ни. Но дали не бях заслепена от собствените си спомени?

Когато пристигнах сутринта, Мария ме посрещна на вратата със зачервени очи.
– Мамо… баба каза, че сме неблагодарни… Че само сме й в тежест…
Петърчо стоеше зад нея с раничка на гръб и мълчаливо ме прегърна.

Мама излезе от кухнята със сурово изражение.
– Какво правиш тук толкова рано? Не можеше ли да изчакаш?
– Децата искат да си тръгнат.
– Разглезени са! Ти ги правиш такива! Едно време…
– Мамо, стига! – прекъснах я за първи път в живота си. – Това са моите деца. И аз решавам кое е най-добро за тях.

В колата обратно към София децата мълчаха дълго. После Мария прошепна:
– Мамо… защо баба ни обича по-малко от теб?

Не знаех какво да кажа. Винаги съм вярвала, че семейството е опората ни. Но тази нощ разбрах колко лесно можем да предадем децата си в името на удобството или навика.

Вкъщи Иван ни посрещна с недоволство:
– Какво стана? Защо ги върна толкова рано?
– Защото имат нужда от нас. Не от баба им. От нас!

Последваха седмици на напрежение. Мама ми звъня няколко пъти – първо ядосана, после обидена, накрая разплакана:
– Ти ме изключи от живота си! Всичко дадох за вас!

А аз… аз се чудех дали не сгреших някъде по пътя. Дали не трябваше по-рано да видя истината? Дали не сме длъжни да пазим децата си дори от собствените си родители?

Сега всяка вечер гледам Петърчо как заспива спокойно и се питам: Колко често жертваме щастието на децата си заради традиции или страхове? А вие… бихте ли оставили децата си при баба им отново?