Горчивият хляб на прошката: Посещение при свекърва ми в село Долни Лозен

– Не забравяй да си сложиш шал, Мария! Тук вятърът реже като нож, не е като в София – гласът на свекърва ми, Драгинка, пронизва тишината още преди да съм прекрачила прага на старата къща в Долни Лозен. Придържам куфара си с едната ръка, а с другата стискам дръжката на портата, сякаш ако я пусна, ще се разпадна на парчета. Въздухът мирише на пушек и прясно изпечен хляб, но в гърдите ми се е настанила тежест.

– Благодаря, Драгинке – отвръщам тихо, но тя вече е обърнала гръб и ме води към кухнята. Там, на масата, ме чака чиния с топла баница и чаша айрян. – Яж, Марийче, че си пребледняла. Не си ли яла пак? – пита тя и ме гледа с онзи изпитателен поглед, който не пропуска нищо.

– Ядох в автобуса… – започвам, но думите ми увисват във въздуха. Знам, че тук всяко изречение може да стане повод за спор. Откакто се омъжих за сина ѝ Петър, между нас стои невидима стена. Тя никога не ми прости, че не съм „от нашето село“, че съм градско момиче и че Петър избра мен, а не някоя от местните моми.

– Петър пак ли работи до късно? – пита тя уж нехайно, но усещам жилото в гласа ѝ.

– Да, много работа има в офиса… – отговарям и усещам как бузите ми пламват. Истината е, че Петър все по-често остава до късно не заради работата, а за да избяга от напрежението у дома. Откакто загубихме бебето миналата година, между нас се появи пропаст. А Драгинка… тя никога не ми го каза в очите, но знам, че ме обвинява.

– Едно време жените раждаха по пет-шест деца и пак копаеха нивите – казва тя внезапно и забива поглед в ръцете си. – Сега всичко е друго…

Мълча. Не мога да ѝ кажа колко нощи съм плакала сама в тъмното, колко пъти съм се молила да чуя отново бебешки плач у дома. Не мога да ѝ кажа колко ме боли всяка нейна дума.

В този момент на вратата се появява съседката леля Станка:

– Ооо, Марийче! Как си, злато? Драгинке, пак ли я караш да яде? – смее се тя и влиза без покана. – Ти си късметлийка с такава снаха!

Драгинка само свива рамене:

– Кой знае… Времената са други.

Леля Станка ме потупва по рамото:

– Не ѝ обръщай внимание. Тя така си говори. Всички тук те харесват.

Усмихвам се насила. Знам, че всички говорят зад гърба ми. Знам какво шушукат по мегдана: „Градската пак дойде. Още ли няма деца?“.

Следобедът минава бавно. Драгинка ме кара да ѝ помагам с месенето на хляба. Ръцете ѝ са груби и напукани от работа, но движат тестото с такава лекота, сякаш цял живот е правила само това.

– Майка ти научи ли те да месиш? – пита тя внезапно.

– Не… Тя работеше много. Аз повече четях книги – признавам плахо.

– Книги… – повтаря тя с лека насмешка. – Хубаво е човек да знае много неща, ама най-важното е да може да държи семейството си цяло.

В този момент усещам как сълзите напират в очите ми. Искам да ѝ кажа, че правя всичко по силите си. Че обичам Петър и че загубата ни ме е съсипала повече, отколкото мога да опиша. Но думите заседват в гърлото ми.

Вечерта идва бавно и с нея напрежението расте. Сядаме на масата тримата – аз, Драгинка и Петър, който пристига уморен от София. Мълчанието между нас е тежко като олово.

– Как беше пътят? – пита го майка му.

– Добре – отвръща той кратко и отпива от ракията си.

– Мария ти помогна много днес – казва тя изненадващо и ме поглежда за първи път с нещо като признание в очите.

Петър кимва:

– Благодаря ти, Миме.

Това „Миме“ ме кара да се разплача почти веднага след вечерята. Излизам навън под звездите и се опитвам да си поема дъх. Чувам стъпки зад себе си – Драгинка идва при мен.

– Знам, че ти е трудно тук – казва тя тихо. – И на мен не ми е лесно. Загубихме много…

Обръщам се към нея със сълзи в очите:

– Мислиш ли, че някога ще мога да бъда част от това семейство?

Тя въздъхва дълбоко:

– Семейството не е само кръв или деца… Понякога е просто това да останеш до другия, когато всичко боли.

Стоим дълго мълчаливи под звездите. За първи път усещам топлина в думите ѝ.

На следващия ден заминавам обратно за София с усещането, че нещо малко се е променило между нас. Може би прошката идва бавно като хляба в селската фурна – трябва време и търпение.

Понякога се питам: Колко болка може да понесе едно семейство? И дали някога ще намерим сили да си простим истински?