Когато домът вече не е само твой: Историята на едно семейно изпитание

– Катерина, пак ли ще готвиш това безвкусно пиле? – гласът на свекърва ми, Мария, пронизваше кухнята като нож. Стоях с гръб към нея, ръцете ми трепереха над тенджерата. Беше вторник вечер, а аз отново се чувствах като гост в собствения си дом.

Преди година купихме тази къща в Горна баня. Мечтаехме за простор, градина за децата, тишина след шумната София. Димитър беше горд – „Нашият дом, Кате! Най-накрая!“ – казваше той с онази усмивка, която ме караше да вярвам, че всичко ще е наред.

Но само три месеца по-късно телефонът звънна. Беше майка му – баща му получил инсулт. Болниците бяха пълни, а тя не можела да се справи сама. „Само за малко, докато се оправи“, обеща Димитър. Съгласих се – какво друго можех да направя? Семейство сме.

Първите дни бяха хаос. Свекър ми, Иван, лежеше в хола, телевизорът денонощно бучеше на футбол или новини. Мария командваше кухнята, пренареждаше шкафовете ми, критикуваше всичко – от подправките до начина, по който сгъвам кърпите. Децата се криеха в стаите си. Димитър работеше до късно и все по-рядко вечеряхме заедно.

– Мамо, кога ще си тръгнат баба и дядо? – прошепна ми една вечер дъщеря ми Елица. Прегърнах я и не знаех какво да кажа.

Седмиците станаха месеци. Иван се възстанови, но никой не говореше за заминаване. Мария започна да кани свои приятелки на кафе у нас, без да ме пита. Веднъж я чух да казва: „Е, нали сме едно семейство вече! Катерина е като дъщеря ми.“ Но аз не се чувствах така.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Мария шепне на Димитър:
– Тази къща не е само ваша. Ние дадохме парите за първата вноска! Не забравяй това.

Сърцето ми се сви. Наистина ли мислеше така? Че сме им длъжни завинаги? Започнах да избягвам дома си – работех до късно, разхождах се из квартала без посока. Димитър забеляза.

– Кате, какво ти става? – попита ме една нощ.
– Не мога повече така! Това не е живот. Не съм домакиня на майка ти! – избухнах аз.
– Те са ни родители… Какво искаш да направя?
– Да поговориш с тях! Да им кажеш истината!

Но той само въздъхна и се обърна на другата страна.

Скоро започнаха дребни войни – кой ще ползва пералнята първи, кой ще гледа телевизора вечер. Веднъж Мария заключи кухнята „за да не й изчезват продуктите“. Иван започна да се оплаква от шума на децата: „В нашата къща такова нещо нямаше!“

Една сутрин намерих бележка на хладилника: „Катерина, моля те, не оставяй мръсни чаши в мивката.“ Беше подписана с „Мама“. Почувствах се като ученичка в чужд дом.

Опитах да говоря с Димитър:
– Ако нещо не се промени, ще си тръгна с децата!
Той пребледня.
– Не можеш да го направиш…
– Мога! И ще го направя!

Тогава най-накрая седнахме всички заедно на масата. Гласовете се повишиха, сълзи потекоха. Мария ме обвини, че съм егоистка. Иван каза, че няма къде да отидат. Димитър мълчеше.

– Това е нашият дом! – извиках аз. – Искам да живея спокойно! Искам децата ми да се чувстват у дома!

След този скандал настъпи ледено мълчание. Седмица по-късно Мария дойде при мен:
– Ще потърсим квартира… Но помни – семейството е най-важното!

Тръгнаха си след месец. Къщата беше тиха, но между мен и Димитър остана пропаст. Децата отново тичаха из градината, но аз вече не бях същата.

Понякога се питам: Колко трябва да жертваш заради семейството? И кога идва моментът да кажеш „стига“? Може би няма правилен отговор… Какво мислите вие?