Зад затворените врати: Истината за нощите на Димитър при Лилия

— Къде беше пак тази нощ, Димитре? — гласът ми трепереше, докато стоях в коридора, стиснала чантата си така, сякаш тя можеше да ме предпази от истината.

Той не ме погледна. Свали якето си бавно, сякаш всяко движение го боли.

— При Лилия бях. Тя има нужда от мен — каза тихо, почти шепнешком.

В този момент светът ми се срина. Три години живеех с мисълта, че съм единствената жена в живота му. Три години вярвах, че когато казва „Обичам те“, това значи нещо. А сега — Лилия. Приятелката му от детството, за която винаги говореше с топлина, но никога не съм я виждала. До тази нощ.

Върнах се в стаята си и се опитах да не плача. Но сълзите сами потекоха. Спомних си всички онези вечери, когато ми казваше, че ще работи до късно или че ще остане при майка си в Банкя. А аз — глупачката — му носех вечеря в леглото и му пращах съобщения „Обичам те“, докато той вероятно е бил до нея.

На следващия ден реших да я видя. Не можех повече да живея в неведение. Намерих я във Фейсбук — Лилия Георгиева. Усмихната, с дълга кестенява коса и очи, които сякаш гледат право през теб. Изпратих ѝ съобщение: „Може ли да се видим? Искам да поговорим за Димитър.“

Отговори веднага: „Разбира се. Ела у нас след работа.“

Сърцето ми биеше лудо, докато вървях към нейния панелен блок в Люлин. Вратата отвори жена, която изглеждаше по-уморена от снимките си. Покани ме вътре.

— Знам защо си тук — каза тя, преди още да съм седнала.

— Обича ли те? — попитах направо.

Лилия въздъхна тежко.

— Не знам дали някога е обичал някоя от нас истински. Димитър идва при мен, когато не може да понесе себе си. Аз съм неговото бягство от реалността, а ти — неговият дом.

Погледнах я невярващо.

— Какво искаш да кажеш?

— Той не може да бъде само с една жена. Страх го е от самота, но още повече го е страх от истинска близост. При мен идва нощем, когато не може да спи. Говорим си за миналото, за родителите му, за провалените му мечти. Понякога просто стоим в тишина. Не сме любовници, ако това те интересува.

Не знаех какво да кажа. В главата ми се блъскаха хиляди мисли. Бях ли аз виновна? Не му ли давах достатъчно? Или просто той никога не е бил способен на истинска любов?

— Защо никога не ми каза? — прошепнах.

— Защото той ме помоли да мълча. Каза, че ще те нарани. Но истината е, че той наранява и двете ни.

В този момент осъзнах колко самотна съм се чувствала през последните месеци. Колко често съм се опитвала да го задържа с малки жестове — любимата му мусака, бележки в джоба му, билети за театър… А той винаги беше някъде другаде — физически или мислено.

Върнах се у дома и го зачаках. Когато влезе, очите му бяха зачервени.

— Говорих с Лилия — казах спокойно.

Той замръзна на място.

— И?

— Защо не можеш просто да бъдеш с мен? Само с мен?

Той седна до мен на дивана и скри лицето си в ръцете.

— Не знам как… Страх ме е, че ще ме напуснеш, ако видиш кой съм всъщност.

— А ти някога видя ли коя съм аз? Или винаги си търсил убежище другаде?

Мълчахме дълго. После той стана и излезе без дума.

Седях сама в тъмната стая и се чудех дали някога ще мога пак да вярвам на някого така безрезервно. Дали любовта е само въпрос на доверие или и на смелост да останеш дори когато боли?

Сега стоя тук, сама със спомените си и с въпроса: Кога любовта се превръща в навик и кога навикът убива любовта? Може ли човек да прости предателството или то остава завинаги между двама души като невидима стена?