Ще те избера отново – история за любов, изневяра и прошка в българско семейство

– Не мога повече, Димитре! – гласът ми трепереше, докато държах в ръцете си неговия телефон, а на екрана светеше съобщението: „Липсваш ми. Кога пак ще се видим?“

Той стоеше насреща ми, стиснал юмруци, очите му бяха пълни с вина и страх. В този момент времето спря. Чувах само собствения си пулс, който биеше в ушите ми като барабан. Бяхме женени едва от три години, а вече се чувствах като призрак в собствения си дом.

Всичко започна толкова красиво. Димитър беше моят герой – висок, усмихнат, с онзи особен чар, който караше всички да го харесват. Запознахме се на една сватба в Пловдив. Танцувахме цяла нощ, а на сутринта той ми каза: „Ще те избера всеки ден, цял живот.“ Повярвах му. Може би защото исках да вярвам.

Първата година беше меден месец – разходки по тепетата, вечери с приятели, планове за бъдещето. После дойде реалността. Работата му в строителна фирма го поглъщаше, а аз – учителка по български език в малко училище – се прибирах сама всяка вечер. Започнахме да говорим по-малко, да се гледаме по-рядко. И най-болезненото – не можехме да имаме дете.

Майка ми настояваше: „Трябва да отидете на лекар! Времето минава!“ Свекърва ми пък шепнеше зад гърба ми: „Може би проблемът е в нея…“ Всяка вечер усещах как стените на апартамента ни се стесняват, а въздухът става тежък като олово.

Една вечер Димитър се прибра късно. Миришеше на чужд парфюм. Усмихна се изкуствено и каза: „Бях с колегите.“ Не попитах нищо. Просто се обърнах към стената и се престорих, че спя.

Седмици наред усещах промяната. Той беше разсеян, нервен, често излизаше без обяснения. Една събота намерих бележка в джоба му: „Благодаря ти за вчера.“ Почеркът беше женски. Сърцето ми се сви, но не казах нищо. Може би защото се страхувах от истината.

Докато една вечер не видях съобщението на телефона му. Тогава всичко избухна.

– Коя е тя? – попитах през сълзи.
– Няма значение… – прошепна той. – Сгреших.
– Сгрешил си? Това ли е всичко? А аз? А нашият живот?

Той падна на колене пред мен:
– Прости ми… Не знам какво ми стана. Чувствах се изгубен… Ти беше толкова далечна напоследък…
– Аз ли? Аз ли бях далечна? – гласът ми беше остър като нож.

Последваха дни на мълчание. Спяхме в различни стаи. Майка ми настояваше да си тръгна: „Не заслужаваш това!“ Свекърва ми плачеше по телефона: „Помисли за него… Всички правят грешки.“

В училище учениците усещаха болката ми. Едно момиче ме попита: „Госпожо, защо сте тъжна?“ Усмихнах се насила и казах: „Понякога възрастните също имат трудни дни.“

Една вечер седнах сама на терасата и гледах светлините на града. Спомних си думите му от онази първа сутрин: „Ще те избера всеки ден…“ Запитах се: мога ли да простя? Мога ли да започна отначало?

Димитър опита всичко – цветя, писма, обещания. Виждах страха в очите му, но и искреното му разкаяние. Един ден донесе малко дървено конче:
– Направих го сам… За нашето бъдеще дете. Ако някога имаме такова.

Сълзите ми потекоха безконтролно. Прегърнах го силно, сякаш ако го пусна, ще изчезне завинаги.

Реших да остана. Не защото не можех без него, а защото исках да опитам още веднъж. Започнахме терапия при психолог. Говорихме за болката, за страховете си, за мечтите си. Беше трудно – понякога имах чувството, че се давя в спомени и съмнения.

Минаха месеци. Научих се да прощавам – не само на него, но и на себе си. Да не се обвинявам за това, че не мога да имам дете; да не се срамувам от раните си.

Една сутрин Димитър ме погледна с онзи стар поглед:
– Ще те избера пак… Всеки ден.

Усмихнах се през сълзи:
– И аз теб.

Днес все още нямаме дете. Но имаме нещо друго – втори шанс. Понякога любовта не е приказка с щастлив край. Понякога е избор – всеки ден, въпреки болката.

Чудя се… Може ли човек наистина да прости? Или просто се учи да живее с белезите? Какво бихте направили вие?