Между два свята: Коледа, която разруши моето семейство

„Избери! Или аз, или тя!“ – думите на майка ми прорязаха тишината като нож. Стоях насред хола, между украсената елха и масата с баница и сарми, а в гърдите ми се надигаше паника. Жена ми, Мария, стоеше до мен с треперещи ръце, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Майка ми – строгата, непреклонна Станка – беше изправена срещу нея като стена. Баща ми мълчеше в ъгъла, стиснал чашата ракия, сякаш се надяваше да изчезне.

Всичко започна уж невинно – с едно парче баница. Мария отказа да яде, защото беше вегетарианка. Майка ми се обиди. „Как така ще ми откажеш баницата? Това е традиция!“, изсъска тя. Мария се опита да обясни тихо: „Станке, не е заради вас. Просто не ям месо.“ Но майка ми вече беше наранена. „Ти всяка година разваляш празника! Миналата година не искаше да пееш коледни песни, сега не ядеш баница… Защо изобщо идваш?“

Тогава усетих как напрежението се натрупва като буреносен облак. Опитах се да ги успокоя: „Мамо, моля те…“ Но тя не ме чу. „Ти си виновен! Ти я доведе! Откакто си с нея, всичко е различно!“, извика майка ми. Мария избухна в сълзи и излезе от стаята.

Останах сам между двете жени, които обичам най-много на света. Чух как баща ми въздъхна: „Никога не е лесно, момче…“ Но думите му не помогнаха. Влязох при Мария в спалнята – тя седеше на леглото и плачеше беззвучно. „Не мога повече така, Петре… Всяка година едно и също. Чувствам се чужда в твоя дом.“

Седнах до нея и я прегърнах. „Знам… Но това е майка ми. Не мога да я оставя сама на празника.“

„А мен можеш ли да оставиш сама?“, прошепна тя.

Тези думи ме пронизаха. За първи път осъзнах колко невъзможна е ситуацията. Ако остана с Мария, ще предам майка си. Ако избера майка си, ще изгубя жената, която обичам.

Върнах се в хола. Майка ми ме гледаше с очакване – сякаш чакаше да ѝ докажа лоялността си. „Петре, тя не е за теб. Виждаш ли какво прави? Разделя те от семейството ти!“, каза тя тихо.

„Мамо, Мария е част от моето семейство вече. Не мога да избера между вас.“

„Можеш! И трябва!“, настоя тя.

В този момент усетих как гневът ме залива. „Защо винаги трябва да е по твоя начин? Защо не можеш просто да приемеш Мария такава, каквато е?“

Майка ми се разплака – за първи път я виждах толкова уязвима. „Аз само искам да сме заедно… както преди…“, прошепна тя.

Коледната нощ се превърна в кошмар. Мария си събра багажа и каза: „Отивам при нашите. Не мога повече.“ Опитах се да я спра, но тя беше решена.

Останах сам в празната стая – елхата светеше тъжно, а навън снегът валеше безшумно. Баща ми седна до мен и сложи ръка на рамото ми: „Понякога традициите ни задушават, Петре… Но семейството е най-важното.“

„Кое семейство?“, попитах аз горчиво.

След онази Коледа нищо вече не беше същото. Мария не пожела да дойде повече у нас за празниците. Майка ми все по-рядко ме канеше – сякаш и тя беше уморена от битките. Аз останах между два свята – чужд и в двата.

Понякога се питам: заслужаваше ли си всичко това? Можех ли да направя нещо различно? Или просто някои рани никога не зарастват?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Може ли любовта да победи традициите или винаги ще има някой наранен?