Ехото на полунощ

Ема винаги е обичала тишината на града през нощта. Шумните улици на София се превръщаха в спокойно пространство, с единствено далечния шум на трафика и случайното шумолене на листа, които нарушаваха тишината. Именно по време на една от тези спокойни разходки към дома след късната смяна в ресторанта тя го чу за първи път — мека, призрачна мелодия, която сякаш се носеше във въздуха.

Първоначално Ема си помисли, че е просто вятърът, който си играе с ушите й. Но докато продължаваше по слабо осветената улица, звукът ставаше все по-ясен и отчетлив. Това беше мелодия, която не можеше да разпознае, но която я привличаше дълбоко вътре в нея. Подтикната от необяснимо желание, тя последва мелодията, стъпките й тихо отекваха по паважа.

Звукът я отведе до тесен проход, който никога не беше забелязвала преди, въпреки че беше минавала по този маршрут безброй пъти. Колеблива, но заинтригувана, Ема влезе в сенките, сърцето й биеше с микс от страх и вълнение. Мелодията беше по-силна сега, почти сякаш я призоваваше.

Докато навлизаше по-дълбоко в прохода, тя се натъкна на стара, износена цигулка, лежаща на земята. Това беше странна гледка, изоставена и не на място сред градския упадък. Струните бяха износени, но сякаш излъчваха слабо сияние под лунната светлина. Ема я вдигна, усещайки неочаквана топлина да се разпространява през пръстите й.

Изведнъж мелодията спря. Тишината беше оглушителна, притискаща я от всички страни. Умът на Ема препускаше с въпроси — кой беше оставил тази цигулка тук? Защо се чувстваше толкова значима? Но преди да може да размишлява повече, студен вятър премина през прохода, носейки със себе си усещане за предчувствие.

През следващите няколко дни Ема се оказа необяснимо привлечена от цигулката. Тя я занесе вкъщи, неспособна да се отърси от усещането, че тя крие някаква тайна. Докато свиреше на нея, призрачната мелодия се завърна, изпълвайки малкия й апартамент със своето зловещо великолепие. Но с всяка нота Ема усещаше нарастващо безпокойство, сякаш събуждаше нещо най-добре оставено недокоснато.

Нощите й станаха неспокойни, измъчвани от ярки сънища за сенчести фигури и шепнещи предупреждения. Някога утешителната самота на града сега се чувстваше потискаща и Ема започна да забелязва странни явления — трептящи светлини, студени течения в затворени стаи и мимолетни проблясъци на движение в периферното й зрение.

Отчаяна за отговори, Ема се задълбочи в изследвания за произхода на цигулката. Откри, че тя е принадлежала на известен музикант, който е изчезнал при мистериозни обстоятелства преди десетилетия. Слухове говореха за проклятие, свързано с последната му композиция — мелодия, която улавяла тези, които я чуят.

Въпреки нарастващия си страх, Ема не можеше да се раздели с цигулката. Беше сякаш тя беше станала част от нея, музиката й преплетена с душата й. Но докато дните се превръщаха в седмици, границата между реалност и кошмар се размаза. Сенките станаха по-смели, шепотите им по-настойчиви.

Една съдбоносна нощ, докато Ема свиреше на цигулката за стотен път, тя осъзна твърде късно, че е попаднала в капана на призрачната мелодия. Сенките се затвориха около нея, студената им прегръдка задушаваща и безмилостна. В този момент Ема разбра, че някои открития е най-добре да останат неразкрити.