Между два огъня: История за несправедливост в българско семейство

– Пак ли тя? – гласът на съпруга ми Петър трепери от умора, докато затваря телефона. – Майка ми пак е дала парите за ремонта на апартамента на Деси и Иван. За нас – нищо.

Стоя до прозореца, стискам чашата с чай толкова силно, че се страхувам да не я счупя. Вече не знам какво да кажа. Всяка дума е като нож между нас – не към него, а към раната, която от години не зараства.

– Мария, моля те, не започвай пак… – прошепва той, сякаш се страхува от собствения си гняв.

– Не започвам, Петре. Просто… не разбирам. Как може майка ти да не вижда колко се мъчим? Деси има всичко – нова кола, обзавеждане, а ние броим стотинките за детската градина на Мишо.

Петър се отпуска на дивана и скрива лицето си в ръцете. Знам, че го боли. Но още повече ме боли мен – не само заради парите, а заради това чувство, че сме невидими. Че не сме достатъчно добри.

Вечерта минава в мълчание. Само телевизорът бучи на заден фон, а Мишо рисува с пастели по масата. Гледам го и си мисля: какво ще му дам аз? Какъв пример ще му бъда?

На следващия ден свекърва ми – леля Станка – звъни на вратата. Влиза с торба портокали и онзи поглед, който винаги ме кара да се чувствам като натрапница в собствения си дом.

– Ето малко плодове за Мишо – казва тя и ги оставя на масата. – А ти, Марийче, защо не си намериш някаква допълнителна работа? Знаеш, че времената са трудни.

Преглъщам обидата. Знам, че няма смисъл да споря. Но този път не издържам.

– Лельо Станке, аз работя по цял ден и пак не стига. А Деси? Тя защо не работи?

Тя ме поглежда така, сякаш съм казала най-голямата глупост на света.

– Деси гледа малката Ели. Трудно е с две деца.

– А ние? Нима при нас е лесно?

Тишината се сгъстява между нас. Петър стои в коридора и мълчи. Знам, че го е срам. Знам, че го боли още повече от мен.

Свекърва ми излиза без да каже довиждане. След нея остава само миризмата на портокали и горчивината в гърлото ми.

Седмици наред се опитвам да не мисля за това. Работя допълнително вечер, шия детски дрехи за съседите. Петър взима извънредни смени в завода. Мишо все по-често пита защо не можем да отидем на кино като другите деца.

Една неделя решаваме да отидем всички на гости у леля Станка – тя настояваше за семейна вечеря. Когато пристигаме, Деси и Иван вече са там. На масата има всичко: печено агне, салати, сладкиши. Деси носи нова рокля, а Ели тича из хола с нова играчка.

– Ех, Деси, как хубаво си отслабнала! – възкликва леля Станка. – И роклята ти стои прекрасно! Марийче, ти защо не си купиш нещо ново?

Поглеждам към Петър. Очите му са празни.

– Мамо – казва той тихо, – ние нямаме възможност за такива неща.

– Ами трябва да се стегнете! Животът е борба! – отсича тя и сипва още месо на чинията на Деси.

В този момент усещам как нещо в мен се къса. Ставам рязко от масата.

– Благодаря за вечерята, но ние ще тръгваме.

Петър ме следва без дума. Мишо плаче тихо в коридора.

Вкъщи плача дълго. Петър ме прегръща безмълвно.

– Не знам какво да правя вече – казвам през сълзи. – Не мога повече така.

– И аз не мога – прошепва той.

На следващия ден пиша писмо до леля Станка. Не обвинявам никого, просто описвам как се чувстваме. Как ни боли от това разделение. Как искаме само равнопоставеност и уважение.

Тя никога не ми отговаря. Но след време започва да ни звъни по-често, носи дребни подаръци за Мишо. Не е същото, но поне вече знам, че съм казала истината си.

Понякога се чудя: струваше ли си? Или просто разбих и малкото останал мир? Но после виждам усмивката на Мишо и знам – трябваше да опитам.

А вие как бихте постъпили? Кога идва моментът да защитиш себе си и семейството си, дори с риск да изгубиш всичко?