Ти трябваше да се грижиш за децата ми, а ги остави гладни: Истината зад едно семейно разцепление

– Ти трябваше да се грижиш за децата ми, а ги остави гладни! – гласът на снаха ми, Лейла, пронизваше въздуха като нож. Стоях в средата на кухнята, с ръце, стиснати в юмруци, а очите ми пареха от сълзи. Внуците ми – малкият Мартин и по-голямата Елица – стояха до масата с празни погледи.

– Лейла, аз… – опитах се да кажа нещо, но думите заседнаха в гърлото ми. Как да ѝ обясня, че пенсията ми стига само за хляб и малко сирене? Че цяла сутрин броих стотинките в портмонето си и се чудех дали да купя мляко за тях или лекарства за себе си?

Лейла не ме изчака да довърша. Взе децата за ръка и излезе с трясък. Останах сама в тишината, която тежеше повече от всяка обида. Седнах на стола и се разплаках. Не заради думите ѝ – те бяха само върхът на айсберга – а заради безсилието, което ме задушаваше всеки ден.

Преди години всичко беше различно. Бях силна, работех като медицинска сестра в болницата в Пловдив. Мъжът ми, Георги, беше шофьор на автобус. Имахме дом, смях и неделни обеди с цялото семейство. Но Георги почина внезапно от инфаркт. Пенсията ми намаля наполовина, а сметките останаха същите. Синът ми, Петър, замина за София да търси по-добра работа. Лейла дойде от Русе – млада, красива и амбициозна. Родиха им се две прекрасни деца.

Петър работеше по цял ден, а Лейла започна работа като счетоводителка. Аз останах да гледам Мартин и Елица. Първите години бяха щастливи – рисувахме заедно, правехме курабийки, четях им приказки. Но после всичко започна да се променя.

Цените растяха, а пенсията ми не стигаше. Лейла започна да ме гледа с подозрение – все по-често проверяваше какво има в хладилника, колко мляко е останало, защо няма плодове. Веднъж я чух да казва на Петър:

– Майка ти не се справя. Децата са гладни.

Петър само въздъхна:

– Знаеш колко е трудно. Не можем да си позволим детегледачка.

Вечерите ставаха все по-напрегнати. Лейла рядко говореше с мен. Децата усещаха напрежението и започнаха да ме избягват. Един ден Елица ме попита:

– Бабо, защо мама е тъжна?

Не знаех какво да ѝ кажа. Прегърнах я силно и ѝ прошепнах:

– Всичко ще бъде наред, слънчице.

Но не беше наред. Всяка сутрин броях стотинките – 1 лев за хляб, 2 лева за мляко… Ако купя плодове, няма да има за лекарства. Ако взема лекарства – децата ще ядат само филии със захар.

Веднъж Мартин поиска шоколад:

– Бабо, може ли шоколад?

Погалих го по главата:

– Днес нямаме пари за шоколад, мило. Но ще ти направя сладък чай.

Той кимна тъжно и седна до прозореца.

Срамувах се да кажа на Петър колко е трудно. Не исках да го натоварвам – знаех колко е уморен вечер. Но Лейла не разбираше. За нея аз бях просто стара жена, която не може да се справи.

В онази съдбоносна сутрин хладилникът беше почти празен. Останали бяха само малко сирене и половин буркан сладко от миналата година. Децата закусиха филийки със сладко и чай. Когато Лейла дойде да ги вземе, видя празната кутия от мляко и избухна:

– Как може? Какво ще кажат хората? Майка ти оставя децата гладни!

Петър стоеше до нея с наведена глава.

– Мамо… – започна той тихо – …трябва да намерим друго решение.

Погледнах го с насълзени очи:

– Петре, давам всичко от себе си…

Той не каза нищо повече.

Вечерта останах сама в апартамента си. Гледах снимките по стените – усмихнати лица от миналото. Чудех се къде сбърках. Дали трябваше да поискам помощ? Или просто остарях твърде бързо?

На следващия ден Лейла не ми се обади. Петър също не дойде. Апартаментът беше тих като гробница.

Седнах до прозореца и гледах как дъждът блъска по стъклото. Спомних си думите на майка ми: „Бабите са гръбнакът на семейството.“ А аз? Аз съм просто една стара жена с празен хладилник и разбито сърце.

Понякога си мисля: ако можех да върна времето назад, щях ли да направя нещо различно? Или просто такава е съдбата на българската баба – винаги между нуждата и любовта?

Кажете ми… Кога една баба заслужава разбиране? И кой ще чуе нейния глас?