Между гроба на баща ми и съпруга ѝ: Историята на една изгубена дъщеря

– Не мога да повярвам, че не дойде, Лили! – гласът ми трепереше, докато държах телефона, а сърцето ми се свиваше от болка. – Баща ти… той винаги беше всичко за теб. Как можа да не дойдеш на годишнината?

От другата страна на линията дъщеря ми Лилия мълчеше. Чувах само тихото ѝ дишане. Може би плачеше, може би просто не знаеше какво да каже. Но аз имах нужда от отговор. След всичко, което преживяхме заедно, след всички онези нощи, в които я държах за ръка, когато беше болна, след всички разходки до училище, когато се страхуваше от големите деца… Как стана така, че сега между нас зее пропаст?

– Мамо, не можах… – прошепна тя най-накрая. – Дамян не се чувстваше добре. Имахме гости от неговата работа…

– Гости? – прекъснах я аз, гласът ми стана остър като нож. – Това е оправдание? За баща ти ли говорим или за някакви хора, които дори не познаваш?

Тя замълча. В този момент усетих как сълзите ми се стичат по бузите. Не исках да я обвинявам, но болката беше по-силна от мен. След смъртта на съпруга ми преди две години, Лилия беше моят единствен пристан. А сега… сега сякаш я губех.

Всичко започна да се променя след сватбата ѝ с Дамян. Той беше добро момче на пръв поглед – работлив, възпитан, от уважавано семейство в Пловдив. Но още от началото усещах някаква студенина у него, някаква дистанция. Никога не ме нарече „мамо“, както правеха другите зетьове в нашия род. Винаги беше учтив, но хладен. Лилия започна да се променя покрай него – по-рядко звънеше, все по-малко идваше у дома.

Първата Коледа след сватбата я прекараха при неговите родители. „Тази година сме при тях, мамо, догодина ще сме при теб“, каза ми тя тогава. Но и следващата година не дойдоха. После започнаха оправданията – работа, болест, ремонти в апартамента…

Съседките ме гледаха със съжаление, когато излизах на двора. „Лилия пак ли не дойде?“, питаха ме тихо. Аз само кимах и се усмихвах насила.

– Мамо, моля те… – гласът ѝ трепна отново по телефона. – Не искам да се караме.

– Не се карам, Лили – отвърнах уморено. – Просто ми липсваш. И баща ти щеше да иска да си тук.

– Знам… – прошепна тя.

Затворих телефона и се отпуснах на стола до прозореца. Навън валеше ситен дъжд и капките се стичаха по стъклото като сълзи. Спомних си последната ни разходка с мъжа ми до гробищата – държахме се за ръце и си говорехме за Лилия, за това какво бъдеще я чака. Той винаги казваше: „Тя е силна, ще намери пътя си.“ А аз сега се чудех дали този път не я е отвел твърде далеч от мен.

Седмица по-късно реших да отида до Пловдив без предупреждение. Купих кутия с домашни сладки – любимите на Лилия – и взех автобуса рано сутринта. Сърцето ми биеше лудо през целия път.

Когато пристигнах пред блока им, звъннах на вратата с треперещи ръце. Отвори Дамян.

– Здравейте, госпожо Маринова – каза той хладно.

– Здравей, Дамяне. Лилия вкъщи ли е?

– Тя е на работа. Не ви ли каза?

– Не… – отвърнах объркано.

Той ме покани вътре от учтивост. Апартаментът беше подреден до съвършенство, но някак безличен – нямаше снимки на нашето семейство, нито спомени от детството на Лилия.

– Искате ли кафе? – попита той.

– Благодаря.

Седнахме в тишина. Усетих как ме гледа изпитателно.

– Дамяне… – започнах плахо. – Забелязвам, че Лилия все по-рядко идва у дома. Всичко наред ли е между вас?

Той въздъхна и сви рамене.

– Всичко е наред. Просто тя има нов живот тук. Работата ѝ е натоварена, а и… знаете как е.

– Знам какво? – попитах го директно.

– Понякога миналото трябва да остане в миналото – каза той тихо.

Почувствах как кръвта ми застива. Какво имаше предвид? Че аз съм миналото? Че баща ѝ е миналото?

В този момент вратата се отвори и Лилия влезе забързано.

– Мамо! Какво правиш тук? – очите ѝ се разшириха от изненада и притеснение.

– Дойдох да те видя… донесох ти сладки.

Тя ме прегърна набързо, но усетих напрежението в тялото ѝ.

– Можем ли да поговорим насаме? – прошепнах ѝ.

Излязохме на балкона. Дъждът бе спрял и над Пловдив се спускаше меко вечерно слънце.

– Лили… толкова ми липсваш – казах тихо. – Имам чувството, че те губя.

Тя наведе глава.

– Мамо… Дамян не обича много да говорим за миналото. Казва, че трябва да гледаме напред. Понякога ми е трудно да балансирам между теб и него…

– Но аз съм ти майка! Аз те отгледах! Как може един човек да те откъсне така от семейството ти?

Сълзи проблеснаха в очите ѝ.

– Не знам… Просто се чувствам виновна всеки път, когато трябва да избирам…

Прегърнах я силно.

– Никога не избирай между любовта към семейството си и любовта към мъжа си. И двете могат да съществуват заедно.

Тя кимна и ме прегърна още по-силно.

Когато си тръгвах тази вечер към автогарата, вървях бавно по мокрите пловдивски улици и мислех за всички майки като мен – които чакат обаждане или прегръдка от децата си. Дали някога ще намерим път един към друг? Или времето и новият живот ще ни разделят завинаги?

Понякога се питам: Кога една майка трябва да пусне детето си? И дали някога то ще намери пътя обратно към дома?