Ако знаех, че снаха ми е такава змия, щях да я посрещна по друг начин: Историята на една българска свекърва

— Не мога повече, Петре! — гласът ми трепереше, докато гледах сина си право в очите. — Или тя, или аз!

Петър, моят единствен син, стоеше на прага между кухнята и хола, стиснал юмруци в джобовете си. От другата страна на стаята, снаха ми — Елица — ме гледаше с онзи неразгадаем поглед, който винаги ме караше да се чувствам като натрапник в собствения си дом.

Всичко започна преди три години, когато Петър доведе Елица за първи път у дома. Беше красива, умна и с онази самоувереност, която рядко виждаш у младите жени днес. Работеше като адвокат в София, а аз — обикновена учителка по литература в малко училище в Пловдив. Разликата между нас беше осезаема още от първия миг.

— Мамо, това е Елица — каза Петър с гордост. — Тя ще остане при нас за известно време.

Усмихнах се, но вътре в мен нещо се сви. Още тогава усетих, че тази жена ще промени всичко. И не сгреших.

Първите месеци бяха като буря. Елица настояваше да променим всичко вкъщи — от подредбата на мебелите до начина, по който готвя боба. „В днешно време никой не пържи лука така“, казваше тя и обръщаше очи. Петър я защитаваше: „Мамо, тя просто иска да помогне.“

Но аз усещах как домът ми се изплъзва от ръцете ми. Всяка сутрин се будех с усещането, че съм излишна. Дори котката започна да я предпочита пред мен.

Една вечер, докато миех чиниите, чух как Елица говори по телефона:
— Не знам колко още ще издържа тук. Свекърва ми е като сянка — навсякъде е и все нещо не й харесва.

Сълзите ми капеха във водата. Защо не можех да бъда добра свекърва? Защо всичко, което правех, беше грешно?

С времето напрежението нарастваше. Елица започна да настоява да разменим апартаментите си — те да се преместят в по-големия ни апартамент в центъра, а аз да отида в гарсониерата на Петър в Кючук Париж.

— Мамо, така ще ни е по-удобно — обясняваше Петър. — Ще имаме повече място за децата.

— А аз? — попитах тихо.

— Ти ще си по-близо до училището и пазара — намеси се Елица с усмивка, която не стигаше до очите й.

Сърцето ми се късаше. Знаех, че ако се съглася, никога повече няма да бъда част от живота им по същия начин. Но ако откажа — ще бъда лошата свекърва.

Съгласих се. Пренесох си малкото вещи в гарсониерата и оставих дома си на тях. Първите седмици бяха ужасни. Чувах смеха им през стените, когато ги посещавах, но усещах и студенината в погледа на Елица.

— Мамо, защо винаги идваш без предупреждение? — попита ме веднъж Петър.

— Защото това беше моят дом… — прошепнах.

Скоро разбрах, че Елица е бременна. Радостта ми беше помрачена от факта, че научих последна. Дори съседката ми каза преди Петър.

Роди се малката Марияна — моето първо внуче. Когато я видях за първи път, сърцето ми се изпълни с любов и болка едновременно. Елица не ми позволи да я държа дълго:

— Тя трябва да спи сега — каза студено и ме изведе от стаята.

Петър започна да се отдалечава от мен. Все по-рядко ми звънеше, все по-рядко идваше на гости. Веднъж го попитах:

— Сине, какво става? Защо вече не сме семейство?

Той само сви рамене:
— Мамо, нещата се променят…

Всяка вечер седях сама в малката гарсониера и гледах снимките на стената — нашето семейство преди Елица. Питах се: къде сбърках? Дали трябваше да бъда по-твърда? Или по-мила?

Един ден получих писмо от Елица:
„Мария, моля те да уважаваш личното ни пространство и да не идваш без покана.“

Това беше последният пирон в ковчега на моето майчинство. Седях с писмото в ръце и плаках цяла нощ.

Сега минаха две години оттогава. Виждам внучката си само по празници и то за кратко. Петър е като сянка на себе си — уморен и притеснен. А аз… аз съм сама със спомените си и с въпроса:

„Ако знаех каква ще бъде Елица, щях ли да я приема по друг начин? Или съдбата винаги щеше да ни раздели?“

Кажете ми, скъпи читатели: Къде сбърках? Какво бихте направили на мое място?