Две майки, две съдби: Когато жена ми и тъща ми родиха едновременно

– Не мога повече! – изкрещях, докато държах две шишета с мляко в ръцете си. Беше три сутринта, а в апартамента ни на „Люлин“ ехтяха два плача – единият на дъщеря ми, другият на новородения брат на жена ми. Да, правилно прочетохте – брат на жена ми. Тъща ми, Мария, роди в същия ден, в който и съпругата ми, Елица, стана майка.

Всичко започна като лош виц. Бяхме женени от две години, когато разбрахме, че Елица е бременна. Радостта ни беше безкрайна, но само месец по-късно тъща ми също обяви, че чака дете от втория си съпруг – бай Стефан, кротък човек с големи уши и още по-голямо сърце. В началото се шегувахме: „Ще си гледаме децата заедно!“, но никой не подозираше какво ни чака.

Денят на раждането беше като сцена от някой абсурден филм. Елица започна да ражда сутринта, а Мария – следобед. Прекарах 24 часа между две болнични стаи в Майчин дом, тичайки от едната към другата с кафета и мокри кърпички. Когато най-накрая всички се прибрахме у дома, започна истинският ад.

– Момче ли е? – попита ме баща ми по телефона.
– Да, татко. И момиче. Но момчето е брат на жена ми.
– Какво?!
– Дълга история…

Първите дни бяха хаос. Две бебета ревяха едновременно, а аз се чувствах като разкъсан между два свята. Елица беше изтощена от раждането и депресията я удари като чук. Тъща ми – горда и властна жена – настояваше всичко да се прави по нейния начин: „Така се гледат деца!“, „Не пипай бебето с мръсни ръце!“, „Това мляко е прекалено топло!“. Аз се опитвах да угодя на всички, но най-вече – да не полудея.

Една вечер, докато сменях памперса на дъщеря си, Елица избухна:
– Ти повече се грижиш за майка ми и за нейното бебе, отколкото за нас!
– Не е вярно! Просто… всички имате нужда от мен.
– А ти? Ти имаш ли нужда от себе си?

Тези думи ме удариха право в сърцето. Замислих се кога за последно съм спал повече от три часа или съм ял нещо различно от филия с лютеница. Вечерите ни се превърнаха в безкрайни спорове: кой ще къпе кое бебе, кой ще готви, кой ще чисти. Бай Стефан работеше нощни смени и рядко беше вкъщи. Всичко падаше върху мен.

Скоро започнах да усещам как нервите ми се късат. Един ден, докато носех пазарските чанти нагоре по стълбите, краката ми отказаха. Седнах на площадката и заплаках като дете. Минаваща съседка ме погледна странно:
– Добре ли си, момче?
– Не знам… – отвърнах през сълзи.

В този момент разбрах колко самотен съм станал сред цялата тази лудница. Приятелите ми от университета вече не звъняха – кой има време за бири, когато вкъщи го чакат две ревящи бебета и две жени с хормонални бури?

Една нощ чух как Елица плаче тихо в кухнята. Отидох при нея.
– Какво има?
– Чувствам се невидима… Майка ми все командва, ти все тичаш между нас… А аз? Аз съм просто някаква майка тук.

Прегърнах я силно. За първи път от месеци я целунах по челото.
– Извинявай… Просто не знам как да се справя с всичко това.

На следващия ден реших да говоря с Мария.
– Мария, трябва да поговорим сериозно.
– Какво има?
– Не мога повече така. Трябва да си разделим задълженията. Не мога да бъда едновременно съпруг, зет и бавачка на две бебета.

Тя ме изгледа строго:
– Мислиш ли, че на мен ми е лесно? Аз съм на 44 и пак започвам отначало!
– Знам… Но ако продължим така, ще рухнем всички.

След този разговор нещата малко по малко започнаха да се променят. Въвеждахме график: кой кога гледа кое бебе, кой готви, кой чисти. Започнахме да си говорим повече – не само за памперси и мляко, а за мечти и страхове. Елица започна да излиза на разходки сама; аз намерих време да се видя с приятели поне веднъж месечно.

Но белезите останаха. Всяка вечер преди да заспя, гледам двете спящи бебета и се чудя: дали някога ще си върнем нормалния живот? Или това е новото ни нормално? Понякога се питам дали любовта ни ще издържи на това изпитание или ще останем просто двама родители под един покрив.

А вие как бихте постъпили на мое място? Колко може да понесе едно семейство преди да се разпадне?