Обичам внуците си, но не мога да мълча повече за възпитанието им

– Стига вече, Мартине! – извиках, докато порцелановата чаша се търкулна по паркета и се разби на парчета. Внукът ми, с шоколад по устата и ръце, се засмя и хукна към хола. След него тичаше малката Елица, размахвайки четка с боя, която оставяше следи по стените. Сърцето ми се сви. Това не беше домът, който познавах – чист, подреден, изпълнен с уважение.

– Мамо, моля те, не им се карай – гласът на снаха ми, Даниела, прозвуча от кухнята. – Децата трябва да се изразяват свободно.

Погледнах я с недоумение. Беше облечена в анцуг, с телефон в ръка, сякаш светът около нея не съществуваше. – Даниела, това не е свобода. Това е хаос! – прошепнах, но думите ми увиснаха във въздуха.

Всяка събота идвах тук с надеждата да прекарам време с внуците си – да им разкажа приказка, да ги науча на нещо ново. Но всеки път се сблъсквах с една и съща стена: „Мама ни разрешава!“, „Баба е стара и не разбира!“. Болеше ме повече от всяка болест.

Синът ми, Петър, работеше до късно и рядко се включваше в споровете ни. Когато го попитах защо позволява това, той само въздъхна:

– Мамо, времената са други. Даниела чете много за новите методи на възпитание. Не искам да се караме заради това.

Но аз виждах как децата стават все по-невъзпитани. Веднъж Елица удари друго дете на площадката и вместо да й направи забележка, Даниела я прегърна и каза: „Ти си силна!“. А аз стоях отстрани и се чудех: къде сбъркахме ние, старото поколение?

Една вечер останах да гледам децата, докато Петър и Даниела излязоха. Реших да им покажа какво значи ред. Сложих вечерята на масата и казах твърдо:

– Първо сядаме всички заедно. Без телефони, без телевизор.

Мартин се намуси:

– Мама ни разрешава да ядем пред телевизора!

– Тази вечер не е така – отвърнах и се опитах да скрия треперенето в гласа си.

Те започнаха да мрънкат, но аз устоях. След вечерята ги накарах да си съберат играчките. Елица се разплака:

– Баба е лоша! Искам мама!

Сълзите й ме пронизаха. Прегърнах я и прошепнах:

– Не съм лоша, Елице. Просто искам да те науча на нещо важно.

Когато родителите им се върнаха, Даниела ме погледна остро:

– Моля те, не ги насилвай. Те са още малки.

– Ако не ги научим сега на уважение и ред, кога? – попитах отчаяно.

Тя само поклати глава и затвори вратата след мен.

Седмици наред избягвах да ходя у тях. Чувствах се ненужна. Синът ми ми звънеше рядко. Внуците ми липсваха ужасно, но гордостта не ми позволяваше да прекрача прага първа.

Една сутрин получих съобщение: „Баба, липсваш ми! Кога ще дойдеш?“ – беше от Мартин. Сълзи напълниха очите ми. Реших да опитам отново.

Когато пристигнах, Даниела ме посрещна студено:

– Надявам се този път да няма сцени.

Погледнах я право в очите:

– Даниела, обичам тези деца повече от всичко. Но вярвам, че любовта е и граница. Ако не ги научим на уважение към другите и към себе си, как ще оцелеят в този свят?

Тя замълча за миг:

– Може би си права… Понякога се страхувам да не ги нараня.

– Да поставиш граници не значи да ги нараниш – прошепнах и я прегърнах за първи път от години.

От този ден започнахме бавно да намираме баланс. Не беше лесно – имаше сълзи, спорове и много компромиси. Но видях как децата започват да ме търсят за съвети, как Мартин сам прибира играчките си понякога, а Елица ме пита дали може да помогне в кухнята.

Понякога се питам: дали има правилен начин за възпитание? Или просто трябва да намерим път един към друг? Как мислите вие – къде е границата между любовта и дисциплината?