Без дом, но с достойнство: Историята на един български ветеран
– Стефане, пак ли ще спиш на улицата? – гласът на баба Пенка се разнесе от входа на блока, докато аз се опитвах да се скрия зад контейнера. Беше късна есен, студът пронизваше костите ми, а вятърът носеше мириса на мокра шума и забрава. Не ѝ отговорих веднага. Какво да ѝ кажа? Че предпочитам студа пред унижението в общинския приют? Че след всичко, което преживях като войник, не мога да понеса още една загуба на достойнство?
Върнах се мислено назад – в онези дни, когато носех униформа и вярвах, че служа на нещо по-голямо от себе си. Бях млад, силен, горд син на България. Войната в чужбина ме промени завинаги. Върнах се друг човек – с белези по тялото и душата. Семейството ми не ме познаваше вече. Жена ми, Мария, не издържа на постоянните ми кошмари и изблици на гняв. Един ден просто си тръгна с дъщеря ни Виктория. Останах сам.
Опитах да започна отначало. Работих каквото намеря – охрана, хамалин, дори чистач в един мол. Но никой не искаше да работи с „онзи лудия ветеран“. Стигнах до там, че продадох последните си вещи за храна. Когато парите свършиха, остана само улицата.
Първата ми нощ навън беше като бойно кръщение. Студът беше по-жесток от всеки враг. Събрах се с още двама – Гошо и Илия, също бивши военни. Споделяхме истории и хляб, но най-вече – мълчание. Никой не питаше как сме стигнали дотук. Всички знаехме отговора.
Една вечер социалните работници дойдоха с бус и ни предложиха място в приюта на „Сливница“. „Там поне ще е топло“, каза Илия. Аз обаче знаех какво ме чака – мръсотия, дървеници, пияници и постоянни скандали. Бях бил там веднъж. Видях как старецът Димитър го пребиха заради едно одеяло. Видях как жените плачат нощем от страх. Не можех да понеса това отново.
– Не, благодаря – отвърнах твърдо на социалната работничка. Тя ме погледна с онзи поглед – смесица от съжаление и раздразнение.
– Ама защо бе, човек? Тук поне ще оцелееш зимата!
– По-добре да умра навън със себе си, отколкото вътре без себе си.
Тя поклати глава и си тръгна. Гошо ме гледаше укорително:
– Ти си луд! Ще измръзнеш!
– По-добре луд, отколкото пречупен.
С времето хората от квартала свикнаха с мен. Някои ми носеха чай или стара дреха. Други ме подминаваха като призрак. Най-много ме болеше, когато виждах Виктория да минава по тротоара с майка си и да ме избягва с поглед. Знам, че ѝ е трудно да ме приеме такъв – мръсен, брадясал, съсипан.
Една сутрин я дочух да казва на майка си:
– Мамо, защо татко не идва у дома?
Мария въздъхна тежко:
– Защото понякога хората се губят по пътя си, Вики.
Тези думи ме пронизаха по-дълбоко от всяка рана. Запитах се: кога точно се изгубих? Беше ли това войната? Или моментът, когато обществото реши, че вече не съм нужен?
Опитах да потърся помощ – писах писма до министерството на отбраната, ходих по институции. Навсякъде едно и също: „Ще ви се обадим“, „Няма свободни места“, „Трябва да чакате“. Чакането стана част от живота ми – чаках за храна, за легло, за милост.
Една вечер срещнах стар приятел от казармата – Петър. Той беше успял – имаше малък бизнес с автосервиз.
– Стефане, какво правиш тук? – попита той невярващо.
– Оцелявам.
– Ела при мен! Ще ти дам работа.
Погледнах го с благодарност, но и със страх. Можех ли да се върна към нормалния живот? Или вече бях твърде счупен?
Опитах за няколко седмици. Работех здраво, но паник атаките не ме оставяха. Един ден изпуснах тежък инструмент върху крака си и избухнах в ярост пред всички. Петър ме погледна тъжно:
– Стефане… трябва ти помощ.
Знаех го. Но помощта беше далечна мечта.
Върнах се на улицата. Там поне никой не очакваше нищо от мен.
Сега стоя тук – до контейнера на „Мария Луиза“, слушам как градът заспива и се чудя: Кога обществото ще разбере, че не всички бездомници са избрали този живот? Че понякога системата ни изхвърля като стари обувки?
Може би някой ще прочете това и ще се замисли: Ако утре вашият баща или син остане без дом – ще го подминете ли като мен?
„Дали някога ще намеря място, където да бъда приет такъв, какъвто съм? Или съдбата на хора като мен е винаги да бъдат невидими?“