Когато изгоних мъжа си и свекърите от дома — и започнах да живея отново

— Стига! — гласът ми прониза тишината като нож. Стоях в средата на хола, с ръце, стиснати в юмруци, докато мъжът ми, Димитър, и родителите му ме гледаха смаяно. Свекърва ми, леля Пенка, стисна устни и се обърна към сина си:

— Виждаш ли, Митко? Казвах ти, че тази жена не е за теб. Още от началото усещах, че ще ни изгони един ден.

Димитър не каза нищо. Само ме гледаше с онзи празен поглед, който познавах толкова добре — погледът на човек, който отдавна е спрял да се бори. А аз? Аз вече не можех да понасям повече. Години наред търпях упреците на свекърва ми, безкрайните й забележки за това как готвя, как възпитавам децата, как подреждам къщата. Години наред се опитвах да бъда „добрата снаха“, която всички очакваха да бъда.

Първите години след сватбата бяха като сън — или поне така си мислех. Димитър беше внимателен, носеше ми цветя без повод, а аз вярвах, че съм намерила човека на живота си. После се появи Мария — нашата дъщеря. Тогава започнаха и проблемите. Свекърва ми настоя да се преместят при нас „за да помагат“. Отначало се съгласих — бях млада майка, уплашена и несигурна. Но помощта им бързо се превърна в контрол.

— Не така се къпе бебето! — крещеше леля Пенка.
— Не така се готви мусака! — добавяше свекърът ми, бай Иван.

Димитър рядко взимаше моя страна. Винаги казваше: „Остави ги, те са възрастни хора, искат най-доброто за нас.“ А аз се свивах все повече и повече в себе си. Започнах да се съмнявам във всичко — в майчинството си, в брака си, дори в собствената си стойност.

С времето домът ми стана чужд. Всяка стая носеше спомени за скандали и сълзи. Дори Мария започна да усеща напрежението — затваряше се в стаята си и избягваше всички ни. Аз работех по цял ден в счетоводната кантора, а вечер се прибирах към още по-голяма умора и самота.

Една вечер, след поредната забележка от леля Пенка за това как съм „разглезила“ Мария, не издържах. Седяхме на масата за вечеря. Бай Иван мълчаливо ядеше супата си, а Димитър превърташе новините на телефона си.

— Защо не слушаш майка ми? — попита ме изведнъж Димитър.
— Защото съм уморена! — избухнах аз. — Уморена съм да слушам всички освен себе си! Уморена съм да бъда невидима в собствения си дом!

Леля Пенка скочи от стола:
— Ако не ти харесва, можеш да си ходиш!

Тогава нещо в мен се пречупи.
— Не! Вие ще си ходите! Това е моят дом! Аз го изплащам! Аз го поддържам! Излизайте!

Настъпи тишина. Димитър ме гледаше невярващо.
— Не можеш да ни изгониш така…
— Мога и го правя! — казах твърдо.

Тази нощ те си тръгнаха. Събираха багажа си мълчаливо, а Мария стоеше до мен и ме държеше за ръката. За първи път от години усетих облекчение. Не беше лесно — след това последваха седмици на обиди по телефона, заплахи за развод, дори опити да ме очернят пред роднините и съседите.

Но аз устоях. Защото за първи път в живота си знаех какво искам — спокойствие за себе си и дъщеря ми. Започнахме да правим малки неща само за нас — разходки в Борисовата градина, кино вечери у дома, готвене на любимите ни ястия без страх от критика.

Димитър се опита да се върне няколко пъти. Стоеше пред вратата с букет карамфили и виновен поглед.
— Моля те… Нека опитаме пак…
— Не мога повече да живея така — отвръщах аз. — Трябваше да ме подкрепиш тогава.

Свекърва ми не спря да звъни:
— Ще съсипеш семейството! Какво ще кажат хората?

Но вече не ме интересуваше какво ще кажат хората. За първи път мислех за себе си. Започнах да ходя на йога, записах курс по рисуване — неща, които винаги съм искала да правя, но никога не съм имала време или смелост.

Мария започна да се усмихва повече. Веднъж ми каза:
— Мамо, харесва ми така. Чувствам се по-спокойна.

Понякога вечер сядам сама на балкона с чаша чай и гледам светлините на София. Мисля си за всички жени като мен — колко от нас живеят в сянката на чуждите очаквания? Колко още ще търпят в името на „семейството“, докато забравят кои са?

Може би някой ден ще срещна човек, който ще ме обича такава, каквато съм. А може би няма нужда — защото най-накрая започнах да обичам себе си.

Кажете ми — колко от вас са били на моето място? Колко още ще чакаме преди да кажем „стига“?