Оставих майка си в старчески дом. Ще си простя ли някога?

– Не ме оставяй тук, Сашко… – гласът на майка ми трепереше, а очите ѝ бяха пълни със сълзи. Стоях в коридора на старческия дом в Княжево, стиснал здраво дръжката на чантата ѝ, сякаш ако я пусна, ще се срутя. Миризмата на дезинфектант и стари мебели ме удряше в носа, а сърцето ми блъскаше в гърдите като лудо.

– Мамо… – опитах се да говоря спокойно, но гласът ми излезе пресипнал. – Тук ще се грижат за теб. Аз… аз не мога повече сам…

Тя ме гледаше така, както ме гледаше, когато бях малък и се прибирах с разкървавени колене – с болка и обич, смесени в едно. Само че сега болката беше по-дълбока, а обичта – отчаяна.

– Ти си ми всичко, Сашко. Защо ме оставяш? – прошепна тя.

Не можех да ѝ отговоря. Не можех да ѝ кажа, че вече не издържам – че нощите, в които тя се луташе из апартамента и не знаеше къде е, ме доведоха до ръба. Че работата ми като счетоводител в малка фирма не ми позволяваше да отсъствам повече. Че жена ми Таня вече не издържаше на напрежението вкъщи, а децата ни се страхуваха от баба си, която понякога ги наричаше с чужди имена.

– Ще идвам често – излъгах. – Ще ти нося банички от онази фурна до пазара…

Тя само кимна и се обърна към прозореца. Гърбът ѝ изглеждаше по-свит от всякога. Излязох от стаята и затворих вратата след себе си. Чух как тихо хлипа.

Вървях по коридора като призрак. В главата ми ехтяха думите ѝ: „Ти си ми всичко.“ Аз ли бях всичко за нея? А тя за мен? Кога станахме толкова далечни?

Преди години майка ми беше силна жена – работеше като учителка по литература в 31-во училище, четеше ми стихове вечер и ме водеше на театър. След като баща ми почина от инфаркт, тя остана сама, но не се предаде. Грижеше се за мен, после за внуците си… Докато един ден не започна да забравя.

Първо бяха малки неща – къде е оставила ключовете, какво е сготвила вчера. После започна да забравя имената ни. Веднъж ме нарече „Васко“ – името на баща ми. Тогава разбрах, че нещо не е наред.

Минахме през лекари, диагнози, лекарства. Алцхаймер. Думата прозвуча като присъда. Таня настояваше да наемем жена да помага вкъщи, но парите не стигаха. Започнах да закъснявам за работа, шефът ми намекна, че ако продължавам така, ще трябва да си търся друго място.

Една вечер Таня ме посрещна на вратата със сълзи в очите.

– Не мога повече, Сашо! Децата са уплашени, аз съм на ръба… Трябва да вземеш решение!

– Какво искаш да направя? Да я изхвърля на улицата ли? – изкрещях аз.

– Не! Но има домове… Там ще се грижат за нея професионалисти…

Дълго се борих със себе си. Всяка вечер гледах майка ми как седи пред телевизора и гледа в нищото. Понякога ме питаше кога ще се върне татко. Друг път плачеше без причина.

Накрая се предадох. Записах я в дом „Златна есен“ – уж най-добрият в София. Отидохме заедно, държах я за ръка през целия път с таксито. Тя мълчеше.

Сега стоя пред блока ни и не мога да си намеря място. Таня ме чака вкъщи с вечерята, децата гледат анимации. Всичко трябва да е наред… Но не е.

Всяка вечер чувам гласа на майка ми: „Не ме оставяй тук…“ Сънувам я как стои сама в стаята си и гледа през прозореца към Витоша.

Опитвам се да я посещавам всяка седмица, но всеки път тя е все по-далечна. Понякога дори не ме познава. Питам се дали щеше да е по-добре да я оставя вкъщи, дори всички да страдаме заедно.

Съседката ни леля Мария ме срещна наскоро на входа:

– Сашко, майка ти беше златен човек… Не можеше ли да я гледате у вас?

Не знаех какво да ѝ кажа. Само свих рамене и побързах да се прибера.

Вината ме разяжда отвътре. Виждам я във всяка чаша чай, която правя сутрин – тя винаги ми правеше чай с лимон и мед, когато бях болен. Виждам я във всяка книга на рафта – тя ме научи да обичам литературата.

Понякога Таня ме прегръща и казва:

– Направи каквото можа. Не си виновен.

Но аз знам, че никога няма да си простя напълно.

Може би някой ден ще разбера дали постъпих правилно… Или просто избягах от отговорността?

Кажете ми – какво бихте направили на мое място? Може ли човек някога да си прости подобно решение?