„Върви си при майка ти!” – Историята на една майка, останала сама с новороденото си дете

„Не издържам повече, върви си при майка ти!” – думите на Димитър прорязаха тъмнината като нож. Беше три след полунощ, а Мария пищеше в ръцете ми, свита на кълбо от болка. Стоях в хола, с разрошена коса и сълзи по бузите, докато той нервно се въртеше в леглото. „Ти не разбираш ли, че и аз имам нужда от сън? Утре съм на работа!” – гласът му беше остър, почти непознат.

В този миг нещо в мен се пречупи. Не беше първият ни скандал, откакто се роди Мария, но този път думите му бяха като шамар. Събрах набързо няколко дрехи, гушнах бебето и излязох в нощта. Таксито миришеше на цигари, а шофьорът ме гледаше с любопитство в огледалото. „Млада майка ли сте? Трудно е, а?” – попита той. Само кимнах, защото ако бях проговорила, щях да се разплача още по-силно.

Вкъщи майка ми ме посрещна по пижама. „Какво стана, мило?” – прошепна тя, докато ми помагаше да сложа Мария в леглото. „Димитър… каза да си вървя.” – едва изрекох думите. Тя въздъхна тежко и ме прегърна. „Ще мине, ще видиш. Всички минаваме през това.”

Но не беше така. Сутринта започна с обичайния хаос – плачещо бебе, недоспала майка и баща ми, който мърмореше за шума. „Тука не е хотел! И аз имам нужда от спокойствие!” – викна той, докато се опитвах да успокоя Мария. Майка ми се опита да го усмири: „Остави я, не виждаш ли какво й е?”

Дните се сляха в еднообразие – безкрайни разходки из квартала с количката, опити да приспя Мария и безброй съобщения до Димитър, на които той рядко отговаряше. Понякога пишеше: „Как е детето?” или „Ще ти пратя пари.” Но никога не попита как съм аз.

Една вечер седях на балкона с майка ми. Пиехме чай и гледахме светлините на София. „Мамо, мислиш ли, че сбърках?” – попитах я тихо. Тя замълча за миг. „Не ти си сбъркала. Просто някои мъже не са готови за това.”

Спомних си първите ни години с Димитър – как се смеехме по улиците на Пловдив, как мечтаехме за дом и деца. А сега? Сега бях сама с бебе, което не спираше да плаче, и с чувство за вина, че не мога да бъда достатъчно добра майка.

Една сутрин Димитър дойде да види Мария. Стоеше на прага като чужд човек. „Ще се върнеш ли вкъщи?” – попита ме без емоция. „Не знам…” – отвърнах аз. „Трябва ми време.” Той само сви рамене и си тръгна.

С времето започнах да усещам как самотата ме поглъща. Приятелките ми спряха да звънят – всяка беше заета със своето семейство. Майка ми се опитваше да помага, но виждах умората в очите й. Баща ми все по-често повдигаше въпроса: „Докога ще стоиш тук?”

Една нощ Мария пак плачеше безутешно. Седнах до прозореца и заплаках с нея. Чувствах се провалена – като жена, като майка, като дъщеря. В този момент телефонът ми изписука – съобщение от Димитър: „Извинявай.” Само една дума.

На следващия ден майка ми ме заведе при психолог. „Трябва да говориш с някого”, настоя тя. В кабинета разказах всичко – за страха си да остана сама, за гнева към Димитър, за вината към родителите си.

„Ти не си сама”, каза психологът. „Много жени минават през това. Позволи си да поискаш помощ.”

Започнах бавно да се събирам парче по парче. Намерих група за майки в квартала – всяка със своята болка и история. Започнах да пиша дневник – всяка вечер по няколко реда за това как се чувствам.

Димитър продължаваше да идва понякога – носеше памперси или играчки за Мария. Между нас стоеше стена от неизказани думи.

Една вечер го попитах: „Защо ме изгони онази нощ?” Той замълча дълго. „Страх ме беше… Не знаех какво да правя с бебето, с теб… Всичко ми дойде в повече.”

Погледнах го и осъзнах – не само аз съм се чувствала сама в брака ни.

Днес все още живея при родителите си. Мария вече се усмихва по-често и плаче по-малко. Понякога се чудя дали ще намеря сили да простя на Димитър или ще трябва да започна начисто.

Но най-важното е, че вече не се срамувам от болката си.

Питам се: Колко жени още премълчават самотата си в брака? Колко от нас имат смелостта да поискат помощ? Споделете вашата история…