Сълзи между страниците: Историята на Мария и мечтата за детската болница

„Мамо, ще ми прочетеш ли още една приказка?“ – гласът на Петър беше толкова тих, че едва го чух през шумоленето на апаратурата. Седях до леглото му в онзи стерилен болничен коридор на Педиатрията в София, а сърцето ми се късаше на хиляди парчета. В ръцете си стисках измачканата книжка с приказки за смели рицари и дракони, но думите се губеха в сълзите ми.

„Разбира се, слънчице. Коя искаш този път?“ – опитах се да се усмихна, макар че вътре в мен бушуваше буря. Петър посочи с пръстче към любимата си история за момчето, което спасява света с доброта. „Искам всички деца тук да имат книжки, мамо. Да не им е толкова страшно.“

Тогава не разбрах колко съдбовни ще се окажат тези думи. Два дни по-късно лекарят ме извика в кабинета си. „Г-жо Димитрова, правим всичко възможно, но…“ – гласът му заглъхна. Не помня как излязох от стаята. Помня само как Петър ме хвана за ръката и прошепна: „Мамо, обещай ми, че ще направиш така, че всяко дете тук да има своя приказка.“

Обещах. Обещах му със сълзи и с цялото си сърце.

След погребението светът ми беше празен. Мъжът ми – Иван – се затвори в себе си. Не говореше с мен, не говореше с никого. Майка ми настояваше да се върна на работа в училището, но аз не можех да понеса мисълта да преподавам на други деца, докато моето вече го няма.

Една нощ седнах пред стария компютър и написах във Facebook: „Моля ви, помогнете ми да сбъдна мечтата на Петър – да съберем 15 000 книги за децата в болниците.“ Не очаквах нищо. Но още на следващия ден телефонът ми не спря да звъни.

„Г-жо Димитрова, аз съм учителка от Пловдив. Имаме стари книжки от библиотеката – ще ги дарим!“

„Мария, аз съм майка като теб. Ще донеса книги от нашето читалище.“

Децата от класа ми изпратиха писма и рисунки. Хора от цяла България започнаха да пращат пакети – приказки, енциклопедии, комикси. Всяка сутрин пред входа ни имаше нови кашони.

Но не всичко беше лесно. Иван не можеше да приеме това. Една вечер ме намери сред купчините книги в хола.

– Докога ще живеем така? – гласът му беше пълен с отчаяние. – Петър го няма! Не можеш да го върнеш с книги!

– Не го правя за себе си! – извиках през сълзи. – Това беше неговото желание! Ако не го изпълня, ще се побъркам!

– А аз? Аз какво съм ти? – Иван тресна вратата и изчезна за часове.

В онези дни се чувствах по-самотна от всякога. Но всяка книга, която пристигаше, беше като малък лъч светлина. Започнах да ходя по училища и читалища из цялата страна. Във Враца едно момиченце ми подаде своята единствена книжка: „Дайте я на някое болно дете.“

Скоро медиите научиха за инициативата. Поканиха ме в сутрешния блок на БНТ. Гласът ми трепереше:

– Това не е просто кампания. Това е надежда за децата, които прекарват дни и нощи между четири стени.

Събирахме книгите в склада на училището ми. Ученици и родители идваха да помагат – сортираха, опаковаха, лепяха етикети с надпис: „С обич от Петър.“

Един ден Иван дойде при мен със снимка на Петър в ръка.

– Може би… може би трябва да ти помогна – прошепна той. – За него.

За първи път от месеци се прегърнахме истински.

Когато стигнахме 15 000 книги, плаках като дете. Организирахме голямо дарение в Педиатрията. Децата избираха книжки с блестящи очи. Едно момче ме прегърна: „Г-жо Мария, благодаря ви! Сега вече не ме е страх.“

Петър го нямаше, но неговият дух живееше във всяка страница.

Сега често си мисля: дали щях да имам сили без подкрепата на всички тези хора? Дали болката някога ще спре? Или просто се учим да живеем със загубата и да превръщаме сълзите си в светлина за другите?