Вратата, която синът ми затвори пред мен

– Не искам да те виждам повече тук! – гласът на Петър трепереше, но беше твърд като камък. Стоях на прага с тенджерата гореща пилешка супа в ръце, а вратата се затръшна пред лицето ми така силно, че дръжката едва не ме удари по пръстите.

В този момент сякаш целият свят се срина върху мен. Сърцето ми туптеше лудо, а очите ми пареха от сълзи. Не можех да повярвам – моят син, моето момче, за което бях готова на всичко, сега ме гонеше от собствения си дом. Защо? Как стигнахме дотук?

Върнах се бавно към асансьора, стиснала супата като спасителен пояс. В главата ми ехтяха думите му. Не искам да те виждам повече тук. Какво направих толкова лошо? Само исках да му занеса нещо топло, домашно, както правех винаги. Знаех, че работи до късно, че е уморен, че жена му – Елица – не обича да готви. Мислех, че ще се зарадва.

Когато се прибрах вкъщи, седнах на кухненския стол и оставих супата на масата. Сълзите ми се стичаха безконтролно. Спомних си първия път, когато го прегърнах в родилното – толкова малък, толкова беззащитен. Кълнях се тогава, че ще направя всичко за него. И го направих. Останах сама с него след като баща му ни напусна. Работех на две места – денем в детската градина, вечер чистех офиси. Не съм се оплаквала никога.

Петър беше всичко за мен. Радвах се на всяка негова усмивка, на всяка шестица в училище. Когато завърши университета, плаках от радост. Когато ми каза, че ще се жени за Елица, се опитах да бъда щастлива за него.

Но Елица… Още от началото усещах хлад между нас. Тя беше различна – амбициозна, студена, винаги с перфектен маникюр и коса. Не обичаше домашната храна, не обичаше шумните семейни събирания. Когато идвах на гости, винаги намираше повод да излезе или да се затвори в спалнята с лаптопа си.

– Мамо, Елица е уморена – казваше Петър всеки път, когато настоявах да остана още малко.
– Аз съм дошла само да ви помогна! – отвръщах аз.
– Не е нужно да идваш всеки ден… – гласът му беше тих, но усещах раздразнението.

Не разбирах. Как може една майка да бъде излишна? Нима е престъпление да обичаш детето си прекалено много? Да искаш да му дадеш най-доброто?

С времето започнах да усещам как Петър се отдалечава от мен. Все по-рядко ми звънеше, все по-рядко идваше на гости. На Коледа ме поканиха едва в последния момент и дори тогава Елица беше напрегната и мълчалива.

– Мамо, трябва да разбереш… Имаме нужда от пространство – каза ми веднъж Петър.
– Пространство? Аз съм ти майка! Какво пространство?
– Просто… не можем да живеем така. Елица се чувства като гост в собствения си дом.
– А аз? Аз къде съм?
– Ти имаш своя дом…

Тези думи ме боляха повече от всичко друго. Всяка вечер заспивах с мисълта дали не съм прекалила някъде. Дали не съм го задушила с грижите си? Но как да спра? Как да престана да бъда майка?

Днес реших да направя любимата му супа – пилешка с фиде и много магданоз, както я обичаше като дете. Сложих я в нова тенджера и тръгнах към тях. По пътя си представях как ще се усмихне, как ще каже: „Мамо, ти си най-добрата!“

Но вместо това получих затръшната врата.

Телефонът ми иззвъня вечерта. Беше Петър.
– Мамо… – гласът му беше уморен. – Моля те… Разбери ме. Обичам те, но не мога повече така.
– Как така? Какво съм направила?
– Просто… трябва да ни оставиш сами. Да си подредим живота по нашия начин.
– А аз? Аз къде оставам?
– Ти винаги ще бъдеш моя майка… Но вече съм голям човек.

Затворих телефона със свито сърце. Цяла нощ не мигнах. Въртях се в леглото и мислех за всички години, в които бях само аз и той срещу света. Сега светът му беше друг – свят без мен.

На сутринта излязох на балкона с чаша кафе и гледах как слънцето изгрява над панелките на „Люлин“. Чувах смеха на децата от близката детска площадка и си спомних как водех Петър там за първи път.

Може би наистина прекалих. Може би трябваше да го оставя да порасне сам, без да го държа толкова здраво до себе си. Но как се учи една майка да пусне детето си? Как се живее със самотата след толкова години отдаденост?

Вечерта седнах до прозореца и гледах светлините на града. В ръцете си държах снимка на малкия Петър с усмивка до уши и кални колене.

– Къде сбърках? – прошепнах сама на себе си. – Може ли една майка да обича прекалено много?

Кажете ми вие: има ли граница между грижата и задушаването? И как една майка трябва да приеме новото място в живота на детето си?