Къщата на баба Мария: Когато наследството разделя семейството

– Не мога да повярвам, че го правиш, мамо! – гласът на дъщеря ми Елена трепереше от гняв и разочарование. Стояхме в хола на старата ми къща в Пловдив, а слънцето се опитваше да пробие през дантелените пердета. Въздухът беше тежък, сякаш самата къща усещаше напрежението.

– Елена, моля те, нека поговорим спокойно – опитах се да запазя гласа си твърд, но вътре в мен всичко се късаше. – Не го правя, за да нараня когото и да било. Просто искам най-доброто за всички ви.

Тя се обърна рязко към мен, очите ѝ бяха пълни със сълзи.

– Най-доброто? За кого? За Петър ли? А Сашо? Той какво е виновен, че не учи в чужбина?

Петър и Сашо – моите внуци, двете половини на сърцето ми. Петър винаги беше по-амбициозният, по-решителният. Още от малък мечтаеше да учи информатика и сега беше в Германия, трета година студент. Сашо остана тук, в Пловдив, работеше като техник в сервиз за компютри. Тих, скромен, винаги готов да помогне.

Решението ми да оставя къщата на Петър не беше лесно. Но той ми се обади преди месец:

– Бабо, мисля да се върна след дипломирането. Искам да остана тук, в България. Да започна работа и да създам семейство.

Сърцето ми се изпълни с гордост и надежда. Винаги съм искала децата ми да не напускат родината си. А тази къща – построена от баща ми с две ръце – заслужаваше да остане в ръцете на някой, който ще я обича и пази.

Но когато казах на Елена и зет ми Георги за решението си, бурята избухна.

– Мамо, това е несправедливо! – Георги удари по масата. – Сашо цял живот е бил до теб. Помага ти с всичко. А сега го лишаваш от дом?

– Не го лишавам! – извиках аз. – Сашо винаги ще има място тук. Но Петър има нужда от подкрепа, за да започне живота си тук отначало.

Сашо стоеше мълчаливо в ъгъла. Очите му бяха вперени в пода.

– Бабо… – прошепна той. – Ако това ще направи Петър щастлив… Аз ще се оправя.

Тези думи ме пронизаха като нож. Знаех, че Сашо е добър човек, но не заслужаваше да се чувства излишен.

Вечерта останах сама в кухнята. Чувах как Елена плаче в стаята си. Спомних си времето, когато тя беше малко момиче и тичаше из двора с боси крака. Къщата беше пълна със смях и живот. Сега стените ѝ отекваха от гняв и болка.

На следващия ден дойде Петър. Беше се прибрал за няколко дни отпуск.

– Бабо, чух какво става… – седна до мен на дивана. – Не искам да съм причина за скандали.

Погалих ръката му.

– Ти не си виновен, чедо. Просто… понякога решенията на възрастните са тежки.

Той замълча за миг.

– Ако трябва, ще се откажа от къщата. Не искам Сашо да страда.

В този момент осъзнах колко много съм объркала всичко. Опитах се да направя добро, а вместо това разруших хармонията в семейството си.

След няколко дни Елена дойде при мен с червени очи.

– Мамо… Не мога да гледам как братята ми се отчуждават заради едно наследство. Моля те, помисли пак.

Седнахме двете на кухненската маса. Мълчахме дълго. После тя прошепна:

– Ти винаги си ни учила, че семейството е най-важното…

Погледнах я през сълзи.

– Ами ако вече е късно? Ако вече съм ги разделила?

Тази нощ не мигнах. Въртях се в леглото и мислех за баща ми – как винаги казваше: „Къщата е само тухли и вар. Семейството е истинският дом.“

На сутринта събрах всички внуци и деца около масата.

– Знам, че ви нараних – започнах с треперещ глас. – Може би сгреших с решението си. Но повече от всичко искам да сте заедно. Ще направя така, че къщата да бъде ваша обща – и на Петър, и на Сашо. Да я пазите и обичате както аз съм я пазила цял живот.

Видях облекчение в очите им. Сашо прегърна брат си. Елена ме целуна по челото.

Но вътре в мен остана една болка: дали някога ще ми простят напълно? Дали едно наследство може да струва повече от любовта между братя?

Понякога се питам: колко струва един дом, ако заради него загубиш семейството си?