Когато приятелството се изгуби в майчинството: Историята на Мария и мен

– Не мога да повярвам, че пак закъсня! – изсъсках през зъби, докато стоях пред кафенето на „Графа“ и нервно въртях ключовете си. Беше студен мартенски следобед, а София се беше сгушила под сивото небе. Погледнах часовника си – вече беше минало половин час от уговорката ни. Мария никога не закъсняваше. Поне не и преди.

Преди да стане майка.

Телефонът ми избръмча. „Извинявай, пак не мога да дойда. Бебето не спира да плаче. Ще ти звънна по-късно.“ Стиснах устни. Това беше третият път този месец. Винаги едно и също – „бебето“, „нямам време“, „много съм уморена“. А аз? Аз къде съм в цялата тази нова вселена, в която Мария се беше изгубила?

Седнах сама на масата, поръчах си кафе и се загледах през прозореца. Спомних си как преди година, на същото това място, Мария ми разказваше за мечтите си – как ще пътуваме до морето, как ще започне нова работа, как ще се запише на курс по фотография. Сега всичко това беше изчезнало. Сякаш някой беше изтрил предишната Мария и беше оставил само сянка – майка, която не говори за нищо друго освен за памперси, колики и безсънни нощи.

Вечерта се прибрах вкъщи и се опитах да се обадя. Телефонът звънна дълго, после гласът ѝ – уморен, отдалечен:
– Здрасти, Деси… Извинявай, но сега не мога да говоря. Бебето пак плаче.
– Мария, моля те… – започнах аз, но тя вече беше затворила.

Седнах на леглото и се разплаках. Не знаех дали плача за себе си или за нея. За приятелството ни, което умираше бавно и мъчително.

Минаха седмици. Писах ѝ съобщения – шеги, снимки, покани за разходка. Понякога отговаряше с едно изречение, друг път – с дни мълчание. Майка ми ме гледаше със съжаление:
– Остави я, Деси. Майчинството е тежко. Ще се върне при теб, когато мине бурята.
– А ако не мине? – прошепнах аз.

Една неделя реших да отида у тях без предупреждение. Купих ѝ любимите сладки от „Неделя“ и тръгнах пеша към квартала ѝ в „Люлин“. По пътя си представях как ще ме посрещне с усмивка, ще седнем на терасата и ще си говорим с часове, както преди.

Вратата ми отвори Мария – боса, с тъмни кръгове под очите и разрошена коса.
– Деси? Какво правиш тук?
– Донесох ти сладки… Исках просто да те видя.
Тя ме погледна така, сякаш съм призрак от миналото.
– Не е подходящ момент… Бебето тъкмо заспа, а аз не съм спала от три нощи…
– Моля те, Мария… Липсваш ми…
Тя избухна в сълзи и се свлече на пода. Седнах до нея и я прегърнах.
– Не знам коя съм вече, Деси… – прошепна тя. – Чувствам се изгубена. Всички очакват да съм щастлива майка, а аз… аз просто искам да изчезна понякога.

Сълзите ѝ попиваха в рамото ми. За първи път от месеци усетих старата Мария – ранима, истинска.
– Знам, че ти е трудно – казах тихо. – Но аз съм тук. Не си сама.

Така започна нашият нов етап – труден, болезнен, но истински. Започнах да ѝ помагам с бебето – разходки в парка, пазаруване, дори просто да седим мълчаливо заедно. Понякога тя пак се затваряше в себе си, друг път ми се усмихваше така, както преди.

Един ден седяхме на пейка в Южния парк. Бебето спеше в количката.
– Мислиш ли, че някога ще бъда пак себе си? – попита ме тя тихо.
– Мисля, че ще бъдеш нова версия на себе си – отговорих аз. – И аз ще бъда до теб.

С времето Мария започна да намира малки радости – да чете книга вечер, да рисува с акварели докато бебето спи. Започна да говори за мечти отново – различни, но все пак мечти.

Нашето приятелство вече не беше същото като преди. Беше по-дълбоко, по-истинско – белязано от болка и прошка.

Понякога се питам: Колко приятелства умират тихо в сенките на майчинството? Колко жени се изгубват по пътя към новото си „аз“? Може би ако протегнем ръка навреме, ще спасим не само тях… а и себе си.