Майка ми отказва да гледа децата, а аз трябва да издържам семейството: Историята на Даниела от Пловдив

– Мамо, моля те, само за два часа! – гласът ми трепери, докато държа телефона с едната ръка, а с другата се опитвам да успокоя плачещата Мария. – Имам смяна в магазина, иначе ще ме уволнят.

– Даниела, казах ти вече – не мога. Имам си мои неща. Не съм длъжна да гледам твоите деца! – отсича майка ми от другата страна на линията. Чувствам как гневът и отчаянието се смесват в гърдите ми. Преглъщам сълзите си и затварям телефона. В този момент Георги, най-големият ми син, влиза в кухнята с разкъсана раница.

– Мамо, пак се скъса. – Той ме гледа с онзи тъжен поглед, който ме кара да се чувствам още по-безпомощна.

– Ще я зашия довечера, Георги. Сега трябва да измисля кой ще ви гледа, докато съм на работа.

Това е моят живот от две години насам – откакто Пламен почина внезапно от инфаркт. Останах сама с три деца – Георги на 11, Мария на 7 и малкия Иво на 3. Работя в кварталния супермаркет на две смени, а вечер чистя в една кантора. Парите стигат едва-едва за сметките и храната. Майка ми живее на десет минути пеша от нас, но всеки път, когато я помоля за помощ, получавам един и същ отговор: „Имам си живот.“

Понякога се чудя дали не съм направила нещо ужасно, за да заслужа това отношение. Винаги съм била добра дъщеря – помагах вкъщи, учех добре, не съм я излагала пред хората. Но след като останах вдовица, сякаш станах товар за нея. А тя обича да повтаря: „Аз вече си отгледах децата.“

Вечерта, докато шия раницата на Георги и слушам как Мария чете на Иво приказка, се питам дали някога ще имам сили да се усмихна истински. Всяка сутрин ставам в пет, приготвям закуска и обяд за децата, водя ги на училище и детска градина, тичам на работа… После пак ги прибирам, готвя, пера, помагам с домашните. Понякога забравям кога за последно съм спала повече от четири часа.

Съседката ми леля Сийка понякога взима Иво за час-два, но тя е болна жена и не мога да разчитам на нея често. Социалните служби ми предложиха детегледачка за няколко часа седмично, но това не решава проблема – работното ми време е променливо и често ме викат извънредно.

Една вечер, докато прибирам прането от балкона, чувам как майка ми се смее с приятелките си пред блока. Говорят за екскурзия до Велинград. Сърцето ми се свива – тя има сили и време за всичко друго, но не и за мен и децата ми. Влизам вкъщи и намирам Мария да плаче:

– Мамо, защо баба не иска да идва при нас? Всички в училище казват, че бабите им ги взимат от училище…

Прегръщам я силно и се опитвам да скрия сълзите си.

– Баба е заета, миличка. Но аз винаги ще бъда тук за теб.

Вътрешно обаче усещам как гневът към майка ми расте с всеки изминал ден. На следващата сутрин я чакам пред входа й. Когато ме вижда, въздъхва тежко.

– Какво има пак?

– Мамо… Не мога повече така. Ще загубя работата си. Децата имат нужда от теб. Не можеш ли поне веднъж седмично да ги гледаш?

Тя ме поглежда студено:

– Даниела, аз цял живот съм работила и съм се жертвала за теб и брат ти. Сега е моят ред да живея! Не мога да бъда вързана пак вкъщи.

– Но аз… Аз нямам никого! – гласът ми се къса.

– Ще се оправиш. Винаги си била силна.

Обръща се и затваря вратата пред лицето ми. Стоя там няколко минути, неспособна да мръдна или да дишам нормално. После тръгвам към работа със свито сърце.

В магазина шефката ми Таня ме гледа строго:

– Даниела, ако пак закъснееш или излезеш по-рано, ще трябва да търся друга касиерка!

Кимвам безмълвно. В главата ми кънти само едно: ако загубя тази работа, какво ще стане с децата?

Вечерта Георги ме пита:

– Мамо, ти защо винаги си тъжна?

Не знам какво да му кажа. Не искам децата ми да растат с усещането, че са бреме. Но истината е, че понякога се чувствам напълно сама срещу целия свят.

Преди лягане сядам до прозореца и гледам светлините на града. Питам се: Кога семейството спря да бъде опора? Защо в България толкова често родителите обръщат гръб на децата си точно когато имат най-голяма нужда? Може ли някой ден майка ми да разбере колко много боли това?

А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да простите или щяхте да се борите до край?