Три деца за една година – как оцелях, когато животът ми се срина

– Мамо, пак ли ще ядем макарони? – гласът на малкия Мартин трепери, докато дърпа ръкава ми. В кухнята е студено, прозорецът пропуска вятър, а аз се опитвам да скрия сълзите си. Три деца – Мартин, Елица и бебето Яна. Всички родени в рамките на една година. Всички мои. Всички сами с мен.

Понякога се чудя дали някой би повярвал, че това е възможно. Но ето ме тук – в панелката в Люлин, с три деца и без мъж. Станах майка на Мартин през януари, Елица се появи през юни, а Яна – в края на ноември. Бащите? Всеки си тръгна по свой начин – единият избяга още преди да разбере, другият обеща да помага, но изчезна след първата разходка до аптеката, а третият… той дори не пожела да я види.

– Не си ли научи урока? – думите на майка ми още кънтят в главата ми. – Какво ще кажат хората? Как ще гледаш три деца сама? Срам ме е от теб!

Срам. Това беше думата, която ме преследваше навсякъде – в кварталния магазин, в парка, дори в очите на съседката леля Пенка, която всеки път ме гледаше сякаш съм прокълната.

– Мамо, гладен съм! – Елица плаче от стаята си. Яна се буди и започва да пищи. В този момент усещам как гърдите ми се стягат от безсилие. Искам да изкрещя, да избягам, да изчезна. Но не мога. Те са мои. Аз съм тяхната вселена.

Понякога нощем лежа будна и се чудя как стигнах дотук. Бях на 27, когато забременях с Мартин. Работех като касиерка в супермаркет, мечтаех за нормално семейство. Но животът не пита дали си готов. Просто ти поднася изпитания едно след друго.

След като Мартин се роди, баща му изчезна. Майка ми ме прие обратно у дома с думите: „Само докато си стъпиш на краката.“ Но когато забременях с Елица от друг мъж, тя ме изгони. „Това вече е прекалено!“, изкрещя тя и затръшна вратата след мен.

Останах сама в малка гарсониера под наем. Работех по нощите като чистачка в офис сграда, а през деня гледах Мартин и Елица. Когато разбрах, че съм бременна с Яна… не знаех дали да се смея или да плача.

– Защо не направиш аборт? – попита ме приятелката ми Деси. – Не можеш да гледаш още едно дете!

Но не можех да го направя. Не можех да убия част от себе си, дори и да знаех, че ще бъде адски трудно.

Дните ми минават в безкрайно въртене между памперси, каши и детски плач. Понякога забравям кога съм яла за последно. Понякога се улавям как стоя пред огледалото и не разпознавам жената отсреща – с тъмни кръгове под очите и ръце, напукани от студената вода.

Семейството ми не ми помага. Майка ми не ми говори вече две години. Брат ми ме избягва – „Не искам децата ми да виждат такъв пример“, казва той. Единствената ми опора е леля Мария от втория етаж, която понякога ми носи супа или гледа децата за час-два.

– Не се предавай, мило момиче – казва тя и ме прегръща силно. – Животът е тежък, но ти си по-силна от него.

Вечерите са най-трудни. Когато всички заспят и тишината ме обгърне като тежко одеяло. Тогава идват мислите – дали ще се справя утре? Дали ще имам пари за хляб? Дали някога ще бъда щастлива?

Понякога си представям какво би било, ако имах подкрепа. Ако майка ми беше до мен, ако бащите на децата проявяваха поне малко отговорност. Но реалността е друга – сама съм и трябва да оцелея.

– Мамо, обичам те! – шепне Мартин вечер преди да заспи и ме прегръща силно с малките си ръчички.

Тогава разбирам защо не се отказах. Защо продължавам въпреки всичко.

Но понякога се питам: колко още ще издържа? Колко още трябва една жена да бъде силна сама? А вие как бихте постъпили на мое място?