„Даде ми най-безплодната градина. Тук нищо не расте.“ — История за наследство, болка и прошка между две сестри
„Ти нарочно ми даде най-безплодната градина! Тук нищо не расте, Мария!“, гласът на Катя проряза утринната тишина като нож. Стояхме една срещу друга, потънали в калта между двата парцела, които майка ни беше оставила след себе си. В ръцете ѝ се мяташе мотика, а очите ѝ горяха от гняв и нещо по-дълбоко – обида, която сякаш беше трупала с години.
„Катя, не съм избирала кой парцел да взема. Майка сама ги разпредели в завещанието си. Знаеш го!“, отвърнах тихо, но в гласа ми прозвуча умората от безкрайните ни спорове. Вятърът разроши косата ми, а в гърдите ми се надигаше познатата болка – тази, която идваше всеки път, когато се връщахме към старите рани.
Катя хвърли мотиката на земята. „Ти винаги получаваш по-доброто! Винаги! Още от деца! Майка ти даде хубавия парцел, защото ти беше любимката ѝ!“
Замълчах. Истината беше, че майка ни наистина ме обичаше по особен начин – или поне така изглеждаше в очите на Катя. Но аз бях тази, която остана да се грижи за нея през последните ѝ години, докато Катя живееше в София и се прибираше само по празниците. Не ѝ го казах – знаех, че няма смисъл.
Погледнах към своя парцел – земята беше рохкава, вече бях посадила домати и чушки, а малките стръкчета зелена салата се подаваха плахо над пръстта. Парцелът на Катя беше сух, с камъни и бурени, които тя отчаяно се опитваше да изкорени. Беше ясно – майка ни или не е знаела, или не е искала да признае разликата между двете места.
„Искам да разменим парцелите!“, настоя Катя. „Ти ще се справиш и тук, ти винаги успяваш!“
„Не е честно“, отвърнах аз. „Вече вложих труд и време тук. Не мога просто да започна отначало.“
Катя се обърна рязко и тръгна към портата на градината. „Знаех си! Винаги мислиш само за себе си!“
Останах сама сред тишината и миризмата на прясна пръст. В главата ми се въртяха думите ѝ – „ти винаги получаваш по-доброто“. Беше ли права? Бях ли наистина егоистка? Или просто бях уморена да отстъпвам?
Вечерта седнах на масата в малката кухня и разлистих стария албум със снимки. На една от снимките двете с Катя сме деца – тя държи куклата си, а аз съм с новата рокля, която майка ми уши специално за мен. Спомних си как Катя плака тогава, защото искаше същата рокля. Майка я прегърна и каза: „Ти си по-голяма, ще имаш своя рокля друг път.“
Може би всичко започна още тогава.
На следващия ден Катя ме чакаше до оградата. Очите ѝ бяха подпухнали – беше плакала. „Мария… Не мога сама. Не знам какво да правя с този парцел…“, прошепна тя.
Седнахме на пейката до градината. „Катя, не мога да ти дам моя парцел. Но мога да ти помогна с твоя. Ще го оправим заедно.“
Тя ме погледна с недоверие. „Наистина ли ще го направиш?“
Кимнах. „Майка ни винаги казваше, че градината е място за мир и любов. Не искам да я превръщаме в бойно поле.“
Започнахме заедно – изкоренявахме бурени, носехме кофи с вода от чешмата, прекопавахме каменистата земя. Катя мълчеше дълго време, но после започна да разказва за живота си в София – за самотата, за провалените връзки, за това как винаги е усещала, че не е достатъчно добра.
„Мислех си, че ако имам най-хубавото място тук… ще докажа нещо на мама. Или на себе си“, призна тя.
Стиснах ръката ѝ. „Не е нужно да доказваш нищо на никого. Ти си ми сестра.“
С времето земята омекна под нашите ръце. Засадихме картофи и фасул, а Катя започна да идва всеки уикенд – носеше домашен компот и сладко от сини сливи. Говорехме повече от всякога.
Една вечер седяхме на пейката и гледахме залеза над градината.
„Мислиш ли, че майка щеше да се гордее с нас?“, попита Катя тихо.
Погледнах към ръцете си – напукани от работа, но топли от близостта ѝ.
„Мисля… че най-накрая щеше да бъде спокойна.“
Сега се питам: струва ли си да пазим старите обиди или е време да ги заровим дълбоко в земята – като семена, които един ден ще дадат плод? Какво бихте направили вие?