Майка между сина и снаха си: Сълзи, прошка и ново начало

– Мамо, престани! Не искам повече да говорим за това! – Петър тресна вратата на кухнята и излезе, оставяйки ме сама с треперещите ми ръце върху масата. Чувах как стъпките му отекват по коридора, а в гърдите ми се надигаше познатата тежест – онзи страх, че всичко се разпада пред очите ми и аз съм безсилна да го спра.

Казвам се Мария. На 62 години съм и цял живот съм се борила за семейството си. Но никога не съм предполагала, че ще дойде ден, в който ще трябва да избирам между сина си и снаха си, между любовта към детето и справедливостта към една жена, която стана част от живота ни.

Петър и Елица бяха женени осем години. Имаме две внучета – Виктор и Марияна. Когато Петър ми каза, че е срещнал друга жена – някаква Десислава от работата – не можех да повярвам. Опитах се да го разубедя, плаках, молих го да помисли за децата. Но той беше непреклонен. „Мамо, не ме разбираш. С Елица всичко е приключило отдавна.“

Вечерите ми станаха безсънни. Слушах как часовникът тиктака в тъмното, а мислите ми се въртяха около едно: какво ще стане с децата? Как ще понесе Елица този удар? И какво ще стане с мен – майката, която трябва да бъде опора, но се чувства толкова безсилна?

Първият път, когато отидох при Елица след раздялата, тя не ми отвори веднага. Стоях пред вратата с букет карамфили – знаех, че са ѝ любими – и се чудех дали ще ме изгони. Когато най-сетне отвори, очите ѝ бяха зачервени.

– Защо си дошла? – попита тихо.

– Исках… Исках само да видя децата. И теб… – гласът ми трепереше.

– Петър ли те праща?

– Не. Дойдох сама. Моля те, Ели… Не ме лишавай от внуците ми. Те са всичко за мен.

Тя ме погледна дълго, сякаш търсеше нещо в лицето ми. После въздъхна и ме пусна вътре. Виктор веднага се хвърли на врата ми: „Бабо!“. Марияна беше по-сдържана – явно усещаше напрежението.

Седнахме на масата. Елица мълчеше, а аз се опитвах да говоря за училище, за новите им книжки… Но във въздуха витаеше нещо тежко, неизказано.

– Знаеш ли какво боли най-много? – каза Елица изведнъж. – Че не разбрах кога спрях да бъда важна за него. Че всичко се случи толкова бързо…

– И мен ме боли, Ели. Но ти си силна. Винаги си била.

Тя се усмихна тъжно:

– Силна съм заради децата. Но понякога ми се иска просто да изчезна.

Тези думи ме пронизаха като нож. Прегърнах я силно – сякаш тя беше моя дъщеря.

Дните минаваха в напрежение. Петър настояваше да вижда децата, но Елица беше категорична: „Докато не се научи да уважава мен и тях, няма да ги види.“ Аз бях между чука и наковалнята – синът ми ме обвиняваше, че съм на страната на Елица; Елица се страхуваше да не я предам.

Една вечер Петър дойде у дома пиян. Седна на дивана и заплака като малко дете:

– Мамо… Обърках всичко. Деси не е това, което мислех… Липсват ми децата… Липсва ми домът…

Погалих го по косата:

– Трябваше да мислиш по-рано, сине.

– Знам… Но какво да правя сега?

– Извини се на Елица. Покажи ѝ, че си готов да бъдеш баща, ако не можеш да бъдеш съпруг.

На следващия ден го придружих до дома на Елица. Той стоеше пред вратата като ученик на изпит. Когато тя отвори, той падна на колене:

– Прости ми… Моля те…

Елица го гледаше дълго. После каза:

– Не мога да ти простя веднага. Но заради децата ще опитам.

Това беше началото на нова глава. Не беше лесно – имаше много сълзи, много разговори посред нощите, много страхове и надежди.

Сега често седим тримата на пейката пред блока – аз, Елица и Петър – докато децата играят наоколо. Понякога мълчим дълго; друг път си разказваме спомени от миналото.

Питам се: Кога човек трябва да прости? И може ли едно семейство да бъде цяло след толкова болка? Какво бихте направили вие на мое място?