„Не я насилвах да се омъжва, не я насилвах да има дете“ – изповедта на една българска майка
„Не я насилвах да се омъжва, не я насилвах да има дете!“ – думите ми отекват в празната кухня, докато гледам през прозореца към мокрия двор. Вечерта е тиха, само тиктакането на часовника и далечният лай на куче нарушават тишината. Седя сама, с чаша чай в ръка, а мислите ми се въртят около Мария – дъщеря ми, моето момиче, което вече не е дете, но сякаш още не е жена.
– Мамо, не искам да живея като теб! – каза ми тя преди три години, когато за първи път ми призна, че не вярва в брака. – Не искам да се омъжвам само защото така трябва.
Тогава се опитах да не покажа болката си. Усмихнах се, макар че вътре в мен всичко се сви. Аз самата се омъжих млада – на двайсет и две, за баща ѝ, Георги. Не беше лесно, но вярвах, че така трябва. Така ме бяха учили майка ми и баба ми – че жената намира щастието си в семейството, в децата.
Мария обаче винаги беше различна. Още от малка задаваше въпроси, които ме караха да се чувствам неудобно: „Защо трябва да слушам учителката, ако не е права? Защо момичетата не могат да играят футбол с момчетата?“ С времето тези въпроси станаха по-сериозни: „Защо трябва да имам дете? Защо всички очакват това от мен?“
Когато завърши университета във Велико Търново, Мария реши да остане в София. Намери си работа като графичен дизайнер и заживя с приятеля си – Петър. Не бързаха с нищо. Аз чаках – мислех си, че ще дойде моментът, в който ще поиска повече стабилност, ще поиска семейство. Но времето минаваше, а тя все повече се отдалечаваше от моите представи за щастие.
– Мамо, не съм готова за дете – каза ми по телефона миналата есен. – Не знам дали някога ще бъда.
Тогава избухнах:
– А кога ще бъдеш готова? Животът минава! Не можеш цял живот да чакаш!
– Може би просто не е за мен – отвърна тихо тя.
Затворих телефона със сълзи на очи. Георги ме погледна мълчаливо. Той винаги беше по-спокоен, по-сдържан. „Остави я – каза ми. – Това е нейният живот.“
Но как да оставя? Как да гледам как детето ми върви по път, който според мен води към самота и разочарование?
Миналата Коледа Мария дойде сама. Петър бил заминал при родителите си в Пловдив. Беше уморена, очите ѝ бяха зачервени.
– Добре ли си? – попитах я.
– Просто съм изморена от работа – излъга тя.
Знаех, че не е само това. По-късно вечерта я чух да плаче в стаята си. Сърцето ми се късаше, но не посмях да я попитам какво става. На следващия ден замина рано сутринта.
След празниците разбрах от нейна приятелка, че с Петър са се разделили. Опитах се да ѝ звънна, но тя не вдигаше телефона. Писах ѝ съобщения: „Обади ми се, моля те!“, „Тук съм за теб.“ Отговори ми едва след седмица: „Добре съм, мамо. Просто имам нужда от време.“
В онези дни се чувствах напълно безсилна. Виждах как животът ѝ се разпадаше пред очите ми, а аз не можех да направя нищо. Спомних си думите на майка ми: „Децата са като птици – трябва да ги пуснеш да летят.“ Но никой не ти казва колко боли това пускане.
Пролетта Мария дойде за уикенда. Беше отслабнала, но изглеждаше по-спокойна.
– Мамо – каза ми една вечер, докато миехме чиниите заедно, – знам, че ти е трудно да ме разбираш понякога. Но аз трябва сама да намеря пътя си.
– А ако сгрешиш? Ако останеш сама? Ако един ден съжаляваш?
– Тогава ще знам, че това са били моите грешки. Не твоите.
Замълчах. Погледнах ръцете ѝ – вече не бяха детски. Бяха ръце на жена, която сама носи товара на живота си.
Сега стоя тук, в тази тиха кухня, и се чудя: дали трябваше повече да настоявам? Дали трябваше да я тласна към сигурността на брака и майчинството? Или направих правилното нещо като я оставих сама да избира?
Понякога нощем ставам и гледам старите ѝ снимки – малката Мария с плитките и луничките по носа. Тогава си мисля: дали някога ще бъде истински щастлива? Или щастието е просто различно за всяко поколение?
Може би всяка майка трябва да мине през този страх и тази болка. Може би любовта е именно в това – да дадеш свобода, дори когато ти къса сърцето.
А вие как бихте постъпили на мое място? Щяхте ли да настоявате или бихте оставили детето си само да избира своя път?