Майчина грижа или намеса? Историята на една обич, която премина граници
– Петре, защо пак си сам вкъщи? – гласът ми прозвуча по-остро, отколкото исках. Синът ми стоеше на прага, с раница в ръка, а в очите му проблесна раздразнение.
– Мамо, моля те, не започвай пак. Просто имах дълъг ден – отвърна той и се опита да ме подмине, но аз го хванах за ръката.
– Не мога да не се тревожа! Вече си на 27, а все още не си намерил момиче, с което да си щастлив. Всички твои приятели са семейни, а ти… – думите ми увиснаха във въздуха.
Петър въздъхна тежко и се отдръпна.
– Това е моят живот, мамо. Остави ме да го живея както искам.
Затвори се в стаята си, а аз останах в коридора, стиснала юмруци. Вечерта не можах да заспя. В главата ми се въртяха мисли – какво ако остане сам? Ако никога не намери любовта? Ако аз съм виновна, че не съм го научила да общува с момичета?
На следващия ден, докато миех чиниите, телефонът ми изписука. Беше съобщение от моята приятелка Даниела: „Видях Петър с едно момиче в парка. Изглеждаха напрегнати.“
Сърцето ми заби лудо. Знаех за Марияна – момичето, с което Петър излизаше от няколко месеца. Не бях я виждала, но бях чувала за нея от него и от приятелите му. Реших да направя нещо, което никога не съм си позволявала – намерих телефона ѝ през общи познати и ѝ писах.
„Здравей, Марияна! Аз съм майката на Петър. Моля те, ако имаш време, бих искала да поговорим.“
Пет минути по-късно получих отговор: „Здравейте! Не знам дали е уместно… Но добре, ще ви изслушам.“
Срещнахме се в малкото кафене до пазара. Марияна беше млада, красива и изглеждаше притеснена.
– Знам, че това е необичайно – започнах аз. – Но съм много загрижена за Петър. Той е затворен човек, трудно се доверява. Моля те, ако има нещо между вас… просто бъди откровена с мен.
Марияна ме погледна с тъжни очи.
– Госпожо Георгиева, харесвам Петър. Но усещам, че между нас има стена. Не знам дали е готов за връзка… а и честно казано, чувствам натиск. Не само от него, а и от обкръжението му.
В този момент осъзнах какво правя – намесвам се в живота на сина си по най-неподходящия начин. Опитвах се да го предпазя от самота, но всъщност го лишавах от възможността сам да изживее своите чувства и грешки.
Когато се прибрах вкъщи, Петър ме чакаше в хола. Лицето му беше бледо.
– Мамо… Марияна ми каза, че си ѝ писала. Как можа? – гласът му трепереше от гняв и обида.
– Исках само да помогна… – прошепнах аз.
– Това не е помощ! Това е контрол! Ти не ми вярваш, че мога сам да се справя! – извика той и излезе с трясък.
Останах сама в тъмната стая. Сълзите ми потекоха по бузите. Спомних си как го държах за ръка като малък, как го учех да кара колело, как му четях приказки преди сън. Кога порасна толкова? Кога започнах да се страхувам толкова много за него?
Дните минаваха бавно. Петър почти не говореше с мен. Вечерите бяха тихи и студени. Опитвах се да намеря начин да поправя грешката си.
Една вечер седнах до него на дивана.
– Сине… Знам, че сгреших. Прекрачих граница, която не трябваше да прекрачвам. Просто толкова много те обичам и се страхувам да не останеш сам…
Той ме погледна уморено.
– Мамо, разбирам те. Но трябва да ми имаш доверие. Аз съм възрастен човек. Имам нужда да правя своите избори – дори и да греша.
Прегърнах го през раменете и усетих как напрежението между нас започва да се топи.
На следващия ден Марияна ми изпрати съобщение: „Госпожо Георгиева, благодаря ви за откровеността. Ще дам още един шанс на Петър – но този път без намеса.“
Минаха месеци. Петър и Марияна започнаха отново да излизат. Аз се научих да стоя настрана – колкото и трудно да беше това за мен като майка.
Понякога се питам: Кога любовта ни към децата преминава границата на разумното? Дали страхът ни не ги лишава от възможността сами да изживеят живота си? Какво бихте направили в моята ситуация?